В началото на XVI век на престола стъпва султан Селим I, жесток, образован държавен глава, поет, философ и фанатик. Полетяват наредби и заповеди, чрез които се слага край на религиозната търпимост: Християнските черкви трябвало да се превърнат в джамии и всички поданици да се обърнат в мохамеданството. Това била страшна заповед, чието изпълнение щяло да хвърли в кръв страната. По обширната Османска империя били обърнати в джамии много християнски черкви, както и в самия Цариград, между които на първо място прочутата черква на Юстиниан – „Св. София“. Тези насилия над черкви и системно похамеданчване намерили своя отзвук и в София.
Интересен факт например е, че в София по-късно е пребивавал и самият султан Селим II. Присъствието на султани в града навярно е допринесло за повдигане религиозния фанатизъм на мюсюлманите. И той се проявил на дело – от 1515 г. до 1555 г. в София са убити трима мъченици за вярата.
Вижте още от автора: Историята на четиримата обесени софийски книжари
Св. мъченик Георги Софийски Нови (Кратовски)
†1497 – 1515 година; Чества се на 11 февруари
Останал без родителска опора, Георги, златар в Кратово, се побоял, че ще бъде отвлечен и зачислен в еничерската войска. Затова се преселил в София, гдето се настанил у виден софийски духовник. София била важно златарско средище и Георги е могъл да упражнява занаята си. Неговата хубост и сръчност обърнали внимание на софийските мюсюлмани, които започнали да го увещават да приеме мохамеданството.
Но той отказал. Затова бил затворен, измъчван, съден. Съдебните заседания били публични и ставали в конака на бейлербея. Младият мъченик защитавал пред съда бащината си религия, което за фанатизираната тълпа било протест срещу Мохамедова вяра. Той бил осъден на 11 февруари 1515 година и предаден на тълпата, която се гаврила с него и го измъчвала. Кладата била издигната близо до черквата Света София, която стърчала в запустение.
Градският началник не позволил да се погребе тялото. Тогава благочестивите християни, по нареждане на поп Пейо, откраднали тялото през нощта и го поставили в съборната черква „Св. Марина“. Местният съдия дал разрешение за погребение. И то било извършено най-тържествено при стечение на клира.
За българския народ мъченикът Георги се явява в голяма светлина. Той бил канонизиран за светец. Службата и житието на светеца били съставени от поп Пейо.
Този мъченик беше на осемнадесет години. Тънък и висок, възрус, с продълговато лице, високи и гъсти вежди, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги. Кротък по нрав и препрост, той изпреварваше всички с поклона си и всекиго от познатите си наричаше „господине“. Никога не се разсмя безразсъдно, нито се чу глупава и неприлична дума от устата му, нито пък се похвали за каквото и да е, нито попречи някому.
В памет на светеца не е построена черква в София. Запазено е предание, че в деня, когато се чества неговата памет (11 февруари), кръвта на светеца излизала по стените на черквата „Св. Георги“ (на днешна ул. „Цар Калоян“). Кръв се забелязвала и по улиците около Кафене баши (днешен площад „Славейков“), през които светецът бил влачен към кладата. През 1865 г. в село Самунджиево (Ботевград) е построен единственият храм в българските земи с патрон този мъченик.
Георги бил син на благочестиви родители. Неговият баща Йоан и майка му Мария били сред най-знатните хора в град Средец. Когато Георги станал на двадесет и пет години, мюсюлмани започнали да го увещават да смени вярата си. Насила слагали на неговата глава чалма. Но Георги им отговарял така: Не подобава на нас, християните, да подражаваме на вашите нечестиви обичаи и да носим на главите си чалми.
А след това, като заплюл в лицето нечестивците и ги нарекъл безбожници, той хвърлил чалмата на земята и започнал да я тъпче с нозете си. Турците, като се разгневили, хванали светеца, нанесли му побой и обсипвайки го с ругатни, го повлекли към техния съдия. Изправили го пред съдията и му казали: „Ето тоя хули и се подиграва с нашата вяра.“
Георги бил мъчен жестоко, така че цялата му плът била разкъсана от тоягите, а от многобройните му рани обилно се леела кръв. Съдията заповядал да режат кожата му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със запалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му, а плътта му се топяла, както восъкът се топи от огъня. След това мъчителят заповядал на войниците да развеждат мъченика из града, при което да бият барабани и да крещят: Не хули Божия пратеник Мохамед и не се подигравай с мюсюлманската вяра, която той ни предаде!
Накрая го хвърлили в огъня. Така завършил своя страдалчески път Георги. Преданието разказва, че след кладата върху това място се спуснал облак, загърмяло, засвяткали светкавици и се излял проливен дъжд, който загасил огъня, така че от кладата не излизал вече дим. Турците, изплашени от това толкова дивно чудо, се разбягали. Когато настъпила нощта, над мястото, където било изгорено тялото на мъченика, се явила огромна ярка светлина, която озарявала всичко наоколо. Тогава протойереят на съборната църква се отправил заедно с останалите християни при съдиите и като им дал пари, измолил тяхното разрешение да вземе мощите на Георги и да ги погребе. По местата, където Христовият мъченик бил развеждан из града и където била капала неговата кръв, през нощта се явявала светлина, подобна на светлината от запалена свещ; и това било видяно от всички християни.
Никола бил роден в Янина. Преселил се в София, където се задомил и имал две деца. След това служил във Влашко. След като работите във Влашко се разбъркали, Никола се прибрал в София и отворил обущарски дюкян на Житни пазар. Никола спечелил доверието на християнското население със своята външност, интелигентност и похват. Мюсюлманите зорко бдели. В негово лице те виждали опасен водач на раята и трябвало да го помохамеданчат. Като не могли да му въздействат чрез разговори и внушения, те започнали с хитрост: Поканили го на излет в планината и на връщане го опили и обрязали.
Страшни морални мъки преживял нещастният Никола. Като обрязан, той не посещавал християнската черква, но и не можел да се откаже от вярата си. Посещавали го и увещавали да изповяда открито мохамеданството, и да напусне жена си християнка.
Никола знаел какво го очаква при отказ. След голяма душевна борба заявил, че не може да бъде мохамеданин. За подобно отричане турските съдилища налагали едно наказание – смърт. Никола бил хвърлен в тъмница. Житието ясно изтъква как неговите сънародници се отнасяли към съдбата му. Той бил посетен от дякон Матей и видния софийски жител Стефан, придружени от Георги, който живеел в съседство със затвора и през чийто двор тримата минали в тъмницата и успели да дадат подкуп на вратаря, за да ги пусне вътре. Те беседвали с мъченика и го укрепявали в християнската вяра. Стефан говорел на гръцки, за да не го разберат другите затворници.
Цялото българско население се разтревожило. Съчувствие към българина мъченик, желание да го подкрепят, да му помогнат в бедата, били изразени по един смел начин. Всеки ден покрай тъмничното прозорче се нижели мъже и жени.
Никола бил осъден на законно основание и, както ставало винаги в подобни случаи, бил предаден на тълпата. На 17 май 1555 г. шествието тръгнало от конака към западната част на града. Най-напред минали към черквата Св. Спас, покрай Медното тържище, после – през градската стена и достигнали местността „Търнищата”, където били християнските гробища. При виковете на фанатизираната тълпа Николай бил завързан за една върба, докато приготвят кладата.
Озверената тълпа, която го хулила и замервала с камъни, сега достигнала до върха на озлоблението: Никола бил разкъсан, черепът му счупен и захвърлен заедно с част от мозъка. След като бил изгорен, пепелта му била захвърлена в реката, за да не могат християните да я съберат за скъп спомен. Властта поставила пазачи, които да се противопоставят на всякакви прояви на християните. Но това чудно мъченичество, страшните сцени на убийството и изгарянето, привързаността на присъстващите християни – всичко това направило силно впечатление на суеверните пазачи. И ето, през нощта около върбата се явила светлина, на лобното място извряла вода. Такова чудо можело да стане само на гроба на светец.
За да даде израз на народното настроение, софийският митрополит Яков свикал местен духовен събор, който заседавал в черквата Св. Архангел и канонизирал Никола. Мощите му, около които ставали чудеса, били раздадени на местните черкви и близките манастири.
