Стремежът да казва истината чрез сатира бележи целия живот на Райко Алексиев. Хумористичният му талант успява да отрази огромно многообразие от теми, мисълта му прорязва навсякъде, а най-забележителното у него са уменията и на фейлетонист, и на карикатурист, който сам изработва илюстрациите към написаното и с това прави творбите си още по-въздействащи.
За съжаление, точно най-блестящите плодове на неговата мисъл ще се превърнат и в причина за ужасната му смърт. Между многото си сюжети „Щурец“ отпечатва и няколко недвусмислени карикатури на Сталин, които придобиват широка известност. Последният брой на „Щурец“ излиза на 8 септември 1944 година. Малко след това Райко Алексиев е арестуван с обвинение, че е „враг на народа“. На 18 ноември 1944 година журналистът е жестоко убит. Така България губи едно неповторимо дарование в своята култура.
През 2019 година се навършват 75 години от убийството на Райко Алексиев. По този повод преиздадохме един от неговите най-блестящи трудове – „Хумористична история на българите“. В следващите редове може да прочетете откъс, в който авторът представя своята гледна точка за края на Третото българско царство.
Приятно четене!
Книгата може да поръчате с 20% отстъпка на BULGARIANHISTORY.SHOP
Дълги години книжният порой от разнопартийни декларации, политически платформи, протоколи, резолюции и канцеларски преписки от номер на номер продължаваше да се излива върху Третото българско царство с такава упоритост, че почна да предвещава потоп. Никой обаче не обръщаше внимание на тревожните признаци. Племето продължаваше да се дели на съюзи, партии, партийки, групи, племена, крила, крилца и опашки, като съюзите, партиите, партийките, групите, крилата, крилцата и опашките от своя страна също се деляха и цепеха на съставните си части, докато всички се превърнаха в ситни трески, които, подкрепени от канцеларския дъмпинг от преписки и протоколи, заляха страната, покриха градове и селища и изпълниха долини и усои.
И настана потоп, който обрече на мор и погибел демократическата държава.
Златогривият лъв, който си стоеше на държавния герб, като видя нещастието, съживи се, изскочи от рамката си и реши да направи Ноев ковчег, за да спаси каквото може. Но понеже Ньойският договор му запрещаваше да строи кораби и флоти, мина доста време, докато се убеди светът, че това не е броненосец, а ковчег, предназначен да прибере останките от погиващото царство. И потопът унищожи и издави всичко, с изключение на един политик, един недоцепен партизанин и един канцеларски бюрократ.
Прибра златогривият лъв оцелелите от потопа, настани ги в ковчега си и се понесе по вълните към Юмрукчал – високият старопланински връх, който единствен не беше залян от потопа.
Като се видяха на сигурно място, спасените се ободриха и cтарите им инстинкти се пробудиха, вследствие на което политикът почна да увещава златогривия лъв, че Македония без Солун не може, а партизанинът почна да му държи предизборни речи и да му обещава, че след потопа ще го направи надничар в Зоологическата градина. Канцеларският бюрократ пък мълчеше и продължаваше с упоритост да пише изходящи и входящи номера на една преписка, започната още от Първото българско царство по въпроса за данъка, който Аспарух има да дължи на държавата във връзка със заселването му на българска земя.
Лъвът ги слушаше снизходително и всичко им прощаваше, но когато чу, че политикът се отпусна и почна настоятелно да иска командировка до Женева; че партизанинът почна сериозно да кара лъва да подпише партийна декларация и да му даде звярът рушвет десет от бъдещите си надници; като видя също, че канцеларският чиновник взе да му оценява ковчега, за да му иска данък върху имота, разяри се лъвът и взе, че ги хвърли в развълнуваната бездна и ги изподави. И сам пристигна на Юмрукчал.
Уморен и съкрушен от гибелта на царството си, лъвът се опря о гигантския юмрук на чала, въздъхна и рече:
– Ех, драги, ти като си юмрук и аз като съм лъв, защо не се сетихме по-рано – ти да се стовариш върху племето, а аз да му покажа зъбите си. Белки овреме щяхме да помогнем и нямаше гибел да унищожи царството…
Така свърши Третото българско царство, което след потопа се превърна в пустиня, за да има археолозите да си блъскат главата, та да разберат как едно чалнато племе само си е затрило царщината.
