В дните около националния ни празник една откровено тъжна новина събуди общественото недоволство. Варварското срутване на една много ценна архитектурна забележителност прикова гражданското и медийно внимание, за да повдигне някои много тежки и наболели въпроси.
С оглед на интереса, който предизвика това събитие решихме да Ви разкажем малко повече за тази част на Пловдив, в която е разположена сградата на улица Одрин №8, а именно тютюневите складове, намиращи се между улиците Иван Вазов, Авксентий Велешки и бул. Христо Ботев.
Историята на тези постройки ни връща около един век назад. След краха, който България претърпява във войните за национално обединение, българите от Македония, Одринска и Беломорска Тракия загубват надежда, че родните им места отново ще бъдат върнати в пределите на България. По силата на договори за размяна на население от тези региони в границите на родината си се заселват стотици хиляди етнически българи. Голяма част от тях се установяват в Пловдив, основавайки бежанския квартал Кючук Париж. Мнозинството от бежанците в града изкарват прехраната си именно с тютюн. Между двете световни войни България се превръща в един от най- големите износители на висококачествен тютюн в света- родната продукция се продава дори и отвъд океана.
Голяма част от суровината се произвежда в пловдивски окръг. Преплитайки тези фактори съвсем естествено Пловдив се превръща в център на този тип промишленост. Фирмите, предприемачите и складовете за преработка на табак се множат. Според излезлия в началото на годината трейлър на филма „Истории от тютюневия град“, броят им през 1923г. е 32. Предприемачите в този бранш през 20-те години на миналия век се радват на солидна печалба, която от своя страна засилва много бързо конкуренцията.
Този факт дава резултат в една много ценна от съвременна гледна точка последица. При строежите на повечето тютюневи складове собствениците им се опитват да покажат надмощие и сила. Издигат се много високи за времето си 4-5 етажни сгради, които могат да бъдат определени като архитектурни шедьоври с богато украсени фасади. Разрушеният склад е един от най- красивите. Построен е през 20-те години на миналия век. Бил е собственост на „Ориенттабак“, а след национализацията – на комбинат „Родопи“ и Булгартабак Пловдив. Особена загуба са безценните стенописи на художника Вълчан Петров, които вече са само спомен.
Тютюневият свят на Пловдив е вдъхновил и много от образите на Димитър Димов в неговия „Тютюн“. Макар и действието в романа да не се развива под тепетата, голяма част от първообразите на героите са пловдивски тютюнотърговци или работници. Експертът на „Никотиана“ Костов например е вдъхновен от пловдивския търговец Кочо Апостолов, а неговата съпруга – д-р Мирена Колушева–Ирина. Описаните на страниците на романа експлоатация, социални вълнения, стачки, въвеждането на „тонгата“ също са действителни събития, случили се в този пловдивски вариант на индустриалната революция и запазени в архивите до днес.
Сред тютюнотърговците на Пловдив е и големият меценат и дарител Анастас Куцооглу. Неговата фирма „Ака“ (Анастас Куцооглу) е лидерът на пазара в България, Гърция и Турция. Тя е и една от малкото фирми в Пловдив, чийто капитал не е чуждестранен.
Точно многото пластове история правят Пловдив толкова интересен от туристическа гледна точка град. Различните епохи от една страна и различните култури от друга са превърнали съвременния град в една неповторима мозайка от най-различни забележителности, които се намират в някои случаи само на метри разстояние една от друга. Революцията на тютюневата промишленост в Пловдив също е неразривна част от славното минало на града. А фактът, че по централните улици на града днес има преки доказателства, които напомнят за този период, е истински късмет. И „Капана“, и Стария град, и тютюневото градче се намират в центъра на града. И трите обекта са едновременно изключително забележителни и много различни един от друг.
Преди около 50 години едно от най-прекрасните места в града днес е тънело в разруха. Стария град не просто не е бил туристически атрактивен. Той е бил избягван дори от пловдивчани. Единствено и само далновидността на един човек спасява и превръща мястото този музей на открито, н който се наслаждаваме днес. Благодарение на Атанас Кръстев и с цената на много усилия, Стария град е емблема на Пловдив. Само до преди няколко години „Капана“също беше оставен на произвола на съдбата. Днес кварталът конкурира дори надвесилата се над него стара част над града, съсредоточавайки в себе си все повече инициативи и проекти.
Дори и днес, когато почти всички складове са изоставени, а мазилката им е олющена, а улиците между тях се използват единствено за паркинг, тютюневото градче все още е запазило своята неповторима атмосфера, пропита с мирис на тютюн. Макар и изключено от ежедневния живот на Пловдив, всеки местен или гост на града може да се върне един век назад, пренасяйки се на страниците на знаменития Димов „Тютюн“. За да може тази част на града да бъде включена отново в активния градски живот, не е нужен месия както в случая със Стария град. Нужна е просто гражданска активност, която да не позволява бъдещи подобни посегателства и която да върне живота в нея, запазвайки автентичността си.
Всичко написано до момента се отнася и за столичното кино „Възраждане“ например, което също е пред събаряне, въпреки статута си на „паметник на културата“. За жалост, друга забележителност на индустриалната архитектура – „Захарна фабрика“ вече е в историята. А възможностите са много – складовете предразполагат да бъдат превърнати например в пространства за култура и сцени. Неслучайно тютюневото градче е застъпено сериозно в проектите, на фондацията, която организира представянето на Пловдив като европейска столица на културата през 2019 г. Можем само да предполагаме колко интересна би била една такава забележителност за чуждестранните туристи под тепетата, чийто брой неминуемо ще се увеличава през следващите няколко години.
Заглавната снимка е дело на Дочо Ангелов.
