„The Outlook“ е американско ежеседмично списание, което излиза в периода 1870-1935 година. С годините то се утвърждава като едно от най-популярните издания, информиращо своите читатели, както за значимите световни събития, така и за вътрешнополитическия американски живот. В началото на XX век списанието е сред най-реномираните американски периодични издания, наред с „The Independent“ и „The Nation“. По това време в „The Outlook“ пише и бъдещият американския президент Теодор Рузвелт.
В броя си, излязъл на 8 февруари 1913 година, списанието помества материал, който озаглавява „Победоносната България“. Той е дело на специалния пратеник Алберт Едуардс, който има задачата да обясни на американската аудитория какво представлява българската държава, защо българите имат желание да воюват и какъв е техният национален идеал. Вероятният повод за командироването на Едуартс в далечна България са неочакваните и забележителни победи на Българската армия в хода на Балканската война. Те удивляват света и го кара да обърне погледа си към България.
Повествователният похват на автора е истински интересен – освен преки свои впечатления, той преразказва детайлно и някои от срещите си с обикновени българи. Това допринася читателят максимално да се пренесе в атмосферата и да усети духа на епохата – нещо безценно от днешна гледна точка.
В следващите редове ви представяме втора част на материала, който публикуваме в няколко части поради големия му обем. Първата част може да намерите тук.
Приятно четене!
При влизането в България, на всички нас, чиито паспорти показваха, че идваме от Константинопол, ни беше казано, че ще трябва да преминем медицински преглед. Лекарят изглеждаше ненавършил осемнадесет години. Сигурен съм, че не е имал повече от година в медицинското училище. Бях последен на опашката и с развеселен поглед наблюдавах как преглеждаше тези преди мен. Той търсеше признаци за холера, използвайки стетоскоп! Когато дойде моя ред, го попитах дали говори френски или английски. Да, говорел френски; той бил в Училището по медицина в Париж, когато бил призован у дома, заради избухването на вражеските действия.
– Вие идвате от Константинопол? – попита той. – Имате ли холера?
– Не смятам.
– Били ли сте изложен на холера? Той се опитваше да бъде достолепен и малко строг.
– О, да – казах аз. – Посетих някои от болниците.
Неговата помпозна поза веднага изчезна пред възможността да получи някаква информация.
– Тогава сте видели случаи на холера. Какви са симптомите?
Станахме приятели. Когато му предадох малкото си знания за холерата, които имах, той ме покани у дома си на вечеря. Дойде в хотела, за да ме заведе.
– Вярвам в равенството на мъжете и жените – избликва той с младежката си пламенност. – Законът е глупав. Изисква докторът на пристанището да е мъж, а ето сестра ми, тя е завършила медицина. Можеше да върши работата тук по-добре от мен, а така аз можех да отида на фронта. Но не, такъв е законът. Тя отиде като медицинска сестра. Със сигурност щеше да е по-мъдро тук да има истински доктор, а не аз. А на бойното поле един мъж е по-ценен, отколкото медицинска сестра.
Той беше от медицинско семейство. Бащата също бил лекар и, разбира се, беше далеч на фронта. На вечерята бяха само младият ми домакин и майка му. Тя беше спокойна, миловидна жена на около петдесет години, която не говореше друг език, освен български. Тя сервира ястието, което очевидно беше приготвила. Младият бъдещ лекар обясни, че по принцип имат готвачка и прислужница, но е трябвало да ги пуснат да се върнат в селото си, тъй като те трябвало да орат и да сеят. Техните мъже също били на война.
През цялото време докато се хранехме и по-късно вечерта той ме отрупваше с въпроси. Какво съм видял в Гърция? Как са изглеждали нещата в Константинопол? Дали турците ще подпишат мира?
Въпреки протестите ѝ, помогнахме на майката да измие съдовете от вечерята и когато се върнахме в дневната, тя се настани с ръкоделието си. Поправяше траурна рокля.
– Майка Ви да не е загубила някой роднина? – попитах.
– О, не знаем – отговори младежът. – Виждате ли, правителството не публикува списъка на мъртвите и ранените, а войниците на фронта нямат право да пишат, така че ние не знаем. Но вие виждате, има толкова много от нас в армията. Там е баща ми, двамата братя на майка, трима от синовете ѝ – братята ми, а и сестра ми. Сигурно е, че ще загубим някой от тях. Същото е с всички жени тук; те подготвят траурните си дрехи. Ще има много малко къщи, които няма да са в траур, когато всичко свърши.
Край на втора част. Следва продължение…
Първата част на поредицата може да намерите тук.
Оригиналът на материала може да откриете тук