Чрез поредицата „Спортна хроника“, сдружение „Българска история“ ви среща с някои от най-големите имена на българския спорт. В нея те ще разкажат интересни случки и спомени от състезателния си път, ще си припомнят техните върхове и спадове, обрисувайки със собствени думи моментите, в които са давали поводи за гордост на милиони българи.
Четвъртото издание на поредицата ще ни срещне с най-успешното име в историята на българското плуване – Таня Богомилова. Тя е родена на 30 юни 1964 година в София. Първата й среща с басейна е на 5 години, а на 14 вече получава званието „майстор на спорта“. Безспорен връх на състезателната й кариера е олимпийската титла на 100 м. бруст в Сеул’88. Нейната най-силна дистанция обаче е 200 м. бруст, където взима златния медал от европейското първенство в София през 1985 година. Към останалите 6 медала от шампионати на Стария континент (1 сребърен и 5 бронзови) прибавя сребро на 200 м. бруст и бронз на 100 м. бруст от световното първенство в Мадрид’86. През 1988 година е определена за Спортист на годината в България в период, в който поради голямата конкуренция класацията е разделена на мъжка и дамска десетка (при мъжете печели Христо Марков). В кариерата си прави 69 поправки на държавни рекорди. След нейния край последователно е треньор в Гърция, изпълнителен директор и генерален секретар на Българска федерация по плувни спортове, член на Техническата комисия на плуване в открити води на ФИНА.
Началото
Признавам си, че като по-малка не харесвах всички занимания, които родителите ми измисляха за запълване на времето ми – уроци по акордеон, английски, тренировки по гимнастика, плуване… Предпочитах да играя футбол с момчетата в махалата. Явно обаче спортният ген в семейството се е пренесъл върху мен (баща ми е бил хандбалист). Първият ми треньор Петър Костов винаги ме е давал за пример, тъй като макар че в началото не обичах да влизам в басейна, тъй като ми бе студено, винаги изпълнявах указанията му. Той казваше на родителите ми: „Това кльощавото е много амбициозно и един ден ще стане голям спортист“. Благодарна съм както на него, така и на родителите ми за това, което са направили за мен. Преминах през спортна паралелка в 57-мо училище, спортната школа „Чавдар“, а през цялата ми кариера се състезавах за ЦСКА. Там също попаднах на прекрасни треньори – Христо и Теменуга Червенкови, имах добри условия за подготовка и единственото, което се искаше от мен, е да дам най-доброто от себе си.
В свои води
В националния отбор по плуване работихме по методиката на Панчо Гюрков (б.р. първи щатен треньор на тима), който за нашия спорт е това, което бе Иван Абаджиев за вдигането на тежести и Нешка Робева за художествената гимнастика. Той разполагаше с добре подготвени треньори, които работеха с нас на групи (б.р. сред тях е и съветския специалист Иван Сивак). За подготовката ми се грижеше Георги Дангалаков, който впоследствие стана мой съпруг. Постепенно стана ясно, че брустът е най-подходящ за мен. Успях да си създадем специфичен стил – с чупка, делфинообразен. След Универсиадата в Кобе (б.р. там Богомилова взима 2 златни и 1 бронзов медал) японците искаха да снимат филм за мен и да изучават стила ми, но от БСФС не разрешиха.
Европейски триумф пред родна публика
Макар че не успяхме да участваме на олимпийските игри в Лос Анджелис’84 заради бойкота на социалистическите страни, резултатите ни на алтернативния турнир „Дружба“ бяха достатъчно добри, за да имаме очаквания за добро представяне на европейското първенство в София. По това време обаче плувкините на ГДР доминираха и никой не смееше да говори за златни медали. Подкрепата на публиката ни даде възможност да се представим на най-високо ниво. Възползвахме се от факта, че сме домакини и имаме право на пълен отбор и резултатите бяха налице. (б.р. освен Таня Богомилова индивидуално медали печелят Ваня Аргирова – бронз на 200 м. свободен стил и Соня Дангалакова – сребро на 200 м. съчетано и бронз на 400 м. съчетано плуване). Самата аз се отказах от финал на 200 м. съчетано плуване, за да участвам с щафетата 4 по 100 (б.р. в нея влизат още Бистра Господинова, Радосвета Пиронкова и Ваня Аргирова) и завоювахме бронз. Свързвам успехите си с препълнените трибуни на комплекс „Червено знаме“ и като гледам настоящото му състояние ми става болно.
Трудният път към олимпийското злато
През 1987 г. родих дъщеря си Ана и бях твърдо решена да се върна във форма за олимпийските в Сеул на следващата година. За съжаление типично по български се намериха хора, които се съмняваха в мен и искаха да не попадам в отбора. Завърнах се в басейна едва 20 дни след раждането, което бе недопустимо от медицинска гледна точка и сама си предизвиках следродова херния. След това ми се наложи да направя операция в Харков, а впоследствие получих херпес зостер (б.р. заболяване, при което вируса на Варицела зостер атакува кожата и периферните нерви), имах проблеми с рамената… Честно казано не искам да се връщам на тези моменти. Бях ограничила участията си на състезания и конкуренцията не можеше да ме следи. Преди игрите в Сеул се записах за първи път в официалните документи с фамилията на съпруга ми – Дангалакова. На летището журналистите посрещнаха нашия отбор и изобщо не ме разпознаха. Разпитваха Панчо Гюрков защо не съм в списъка и коя е тази Таня Дангалакова… Първоначалната идея бе да атакувам златния медал на 200 м. бруст, но там завърших 4-та, а Антоанета Френкева взе бронза. Няколко дни по-късно бе финала на 100 м. бруст и се бях нахъсала. Оказа се, че още по време на загрявката се оказа, че плувам под границите на световния рекорд, но треньорите не ми казваха това. Аз буквално ги изгоних, тъй като исках да остана на спокойствие преди финала. Този път стратегията бе друга – на 200 м. поведох, но в последните метри, казано на плувен жаргон, ме „хвана гипса“ и така Зилке Хьорнер и останалите минаха преди мен. Сега направих обратното – пуснах ги напред и след това стопих преднината им. След финала от една страна се радвах на успеха и на второто място на Антоанета Френкева, но от друга ме бе яд, че останах на 4 стотни от световния рекорд (б.р. тя обаче поставя олимпийски рекорд, който ще оцелее 20 години). Журналистите се чудеха как е възможно да спечеля златен медал само година след раждане. Цялостното представяне на българските спортисти в Сеул е без прецедент – завършихме 7-ми по медали. Всички в делегацията се подкрепяхме взаимно, когато имахме възможност да гледаме състезанията на колегите. Самата виках с пълно гърло за Ивайло Маринов във финала му (б.р. боксьорът печели златото в категория до 48 кг.) и се радвах за неговия успех. Друг интересен момент бе, че с премията от 2000 долара успях купя дрешки за дъщеря. При нас обаче парите оставаха на втори план, а най-важно бе да защитим спортната чест на България.
След края на кариерата
През 90-те години се оказа, че не трябвам на никого в България и заминах за Гърция, където няколко години бях треньор. Още след Сеул местните ръководители ми предложиха сериозна сума, за да се състезавам за тях, но аз не съм си и помисляла, че мога да плувам за страна, различна от България. Когато отидох там ме носиха на ръце. Чудеха се защо не съм оценена в собствената си родина. Радвам се, че дъщеря ми Ана успя да се реализира в живота, след като преди това продължи семейната линия в плуването (б.р. Ана Дангалакова участва на олимпийските игри в Атина 2004 в надпреварата на 400 м. съчетано плуване). За мен най-голямото постижение е, че спорта ме научи на дисциплина и на уважение – качества, които са важни и до ден днешен.
