Нашият народ тежко приема загубата на своите достойни синове във величавата битка за обединение. Лелеяната мечта се превръща в кошмар и неизказана болка. Една от най-кървавите битки по време на войните е битката при Завоя на Черна. Десетки хиляди български синове напояват с кръвта си всяка педя от тази земя.

През 1920 година Димитър Талев посещава Завоя заедно с група приятели. През нощта ги разбужда странен шум. Сякаш от недрата на земята се чува мощното българско „Ура!“. По думите на Талев, това не са виковете на живите, а на загиналите български войници, останали завинаги на мъртва стража именно там.

За да си припомним стойността на подвига им е достатъчно да отгърнем грижливо увитите им снимки, забравени в сандъците на нашите прабаби и да погледнем овехтелите снимки, от които ни се усмихват отдавна преминалите във вечността герои.

Но нека именно днес, когато отбелязваме Войнишка задушница, оставим самия Талев да ни поведе към призрачния Завой на Черна…

Из „Царството на мъртвите“

Не зная по кое време беше през втората нощ, дали посред нощ или преди първи петли, навред из планината стана съвсем тихо. И, сред тая пълна тишина, от некъде се надигна глух и дълбок стон, бавно се отдръпна назад, после отново се издигна още по-високо, стремително се понесе към нас и се изясни в многогласен вик:

– А-а-а-а!

– Чуваш ли? – тихо ме попита един от моите другари и стори ми се, че виждам в тъмнината широко разтворените му очи.

– Какво е туй? – прошепнах аз. – Ветърът ли стене в гората или некъде бучат придошли води?

– Това са нашите войници там, при реката. Не чуваш ли: ура! Ето пак: ура, ура!“
Да, чувах аз ясно тоя мощен вик от хиляди гърла, който през войните често заглушаваше дори грохота на оръдията.

После пак всичко утихна наоколо и ветърът отново взе да подсвирва тъжно между клоните на високите борове.

Рано на другата сутрин, по една тесна камениста пътека ние срещнахме група жени.

– Отиват, каза другарът ми, да палят свещи там, по окопите и по гробовете край реката. Винаги, когато викат мъртвите войници, жени отиват да палят свещи там.

– Често ли се чува тоя вик?

– Не, но се чува по целата планина и по всички села наоколо.

Аз не зная как да си обясня тоя вик през оная тъмна нощ, но кой ще ме разубеди, че това не беше вик на падналите български войници в кървавите боеве на Завоя? Кой ще разубеди ония жени да не палят свещи там, по гробовете и окопите край Черна?

 

Източник:
Димо Болгарин (псевдоним на Димитър Талев), „Царството на мъртвите“, Вестник на вестниците, бр. 77, 17 юни 1935 година, достъпно от www.Strumski.com

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Димитър Талев и „Царството на мъртвите“
4.5 от общо 28 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

Отговор