Последствията от формирането и действията на Балканския съюз са видни и до днес, над век след сключването му. Междусъюзническата война слага края на това крехко обединение и потапя в кръв региона.
В наши дни повечето исторически извори хвърлят вината за развалянето на съюза на балканските християнски държави върху България. Все още битува мнението, че страната е предала братските православни народи и е забила нож в гърбовете на своите съюзници.
Без да изключваме грешките, допуснати от българския политически и военен елит, в името на историческата истина сме длъжни да направим прочит на събитията, основан на разкази на съвременници.
Нека отгърнем историческите книги и документи и да видим събитията през очите на: френския разузнавач Анри Пози; чешкия военен кореспондент Владимир Сис; швейцарския спортен педагог Луи Айер; българския офицер майор Йосиф Разсуканов; руския външен министър Сазонов; българския дипломат Симеон Радев; членовете на Военноисторическата комисия на Царство България през 1941 година; членовете на Карнегиевата анкетна комисия; българския министър-председател в усилните дни на 1913 година д-р Стоян Данев, както и руската „Оранжева книга“ с дипломатическа кореспонденция от периода август 1912 – юли 1913 година.
Вярваме, че този материал ще помогне на читателите да изяснят за себе си историческите факти около събитията, наречени от Симеон Радев „заговорът за ограбването на България“.
Още неизсъхнало мастилото от договорите между съюзниците, сръбският министър-председател Никола Пашич разпространява сред дипломатическите си представители указания да споделят навсякъде становището, че Белград счита македонските земи за сръбски и има намерение да ги присъедини.
В частни разговори с френски политици, сръбските дипломати споделят, че Сърбия, а и Гърция, не смятат да уважат подялбата на македонските земи, установени в подписания между България и Сърбия договор от февруари 1912 година.
На 15 септември 1912 година, дни преди избухването на войната, сръбският министър-председател Никола Пашич изпраща окръжно под номер 5669 до сръбските дипломатически представителства в чужбина с нареждане да разпространяват колкото е възможно повече позицията на сръбското правителство, че смята Прилеп, Охрид и Кичево за сръбски.
Още по-показателен пример за сръбските намерения е една дискусия от края на месец октомври 1912 година от Сръбската скупщина, записан в доклада на Карнегиевата анкетна комисия. Ето откъс от стенограмата:
Г-н Милорад Драшкович: „…За България нарушаването на примирието и удължаването на войната означава падането на Одрин, най-важната крепост на Балканите след Цариград. За България това означава към едното море, което тя вече има, да се прибавят други две морета, както и постоянната изолация на Цариград. Но какво значение има това за нас днес? Какво ще получим ние като компенсация за изпълненото желание на българите придобиването на Одрин, на Тракия и на три морета?“
Глас от дясната страна на парламента: „Ние ще си получим Македония.“
Г-н Драшкович: „… Но господа от мнозинството, ние вече сме си я получили, ние сме я придобили.“
Анастас Петрович: „А договорът?“
Г-н Драшкович: „Ако искате Сърбия да изпълни договора, накарайте най-напред България да го стори. Но вие освобождавате България от едно задължение, което тя е приела по договор, докато в същото време считате Сърбия отговорна за задължение, което тя никога не е приела предварително.“
Анастас Петрович: „Това именно е обстоятелството, както целият свят признава, което дава на правителството неговите най-реални права върху Македония.“
Г-н Драшкович: „Ние не сме помагали на онези, които признават това обстоятелство; но помогнахме на България, която не го признава.“
Докато българските войници се бият, в Сърбия вече е ясно, че договорът с България представлява лист хартия без стойност. Остава да се намерят съюзници. Българският дипломат в Атина Хаджимишев още през ноември започва да съобщава за сближаването на позициите на сърби и гърци срещу България.
На 12 декември 1912 година, при среща между руския и българския посланик в Сърбия, руският дипломат Николай Хартвиг показва на българския си колега карта с направена „поправка“ на „безспорната зона“ в полза на Сърбия. На следващия ден гръцкият външен министър заявява на българския пълномощен министър в Атина, че ако Сърбия не получи излаз на Адриатическо море, тя ще се опита да вземе земи от България и Гърция. С енергичната намеса на Австро-Унгария проектирано създаването на албанска държава, което слага край на сръбските надежди за излаз на Адриатическо море и отприщва „апетита“ на сръбската държава за по-настойчиви териториални претенции към България в разрез с договора.
На 2 февруари 1912 година щипският окръжен управител информира правителството в София за съществуването на сръбска офицерска лига, коята включва най-влиятелните офицери в армията. Лигата е решена на всяка цена да задържи окупираните в Македония земи, като дори военен преврат е допустимо средство. Два дни по-късно същият окръжен управител информира правителството, че действията на сърбите и гърците в окупираните от тях земи са координирани помежду им.
Преговорите между сръбската и гръцката офицерски лиги продължават от края на януари до 24 февруари 1913 година, когато по пет висши офицери от всяка армия подписват споразумение за общи действия срещу България. Офицерите организират празненство по случай сключването на договора, като още от следващия ден започват да се усещат промените в поведението на двете „съюзни армии“. Сръбските офицери наемат за две години складове за боеприпаси и оръжие в Солун.
На 25 февруари 1913 година сръбският престолонаследник княз Александър пристига в Солун и води 4-часови преговори с гръцкия княз Никола. Предложението на сърбите е ясно – сключване на договор между двете правителства при условията, записани в споразумението между двете офицерски лиги. В това няма нищо случайно – по думите на майор Йосиф Разсуканов, княз Александър е водач на „военната партия“ в Сърбия, която де факто е водеща в страната.
Съюзниците на България в лицето на видни техни дейци започват едни странни разходки със „специални влакове“, в които се уговарят допълнително подробностите по заговора срещу България. Когато всичко е уговорено, на 19 май 1913 година в Солун е подписан съюзен договор, чийто член 6 се предвижда сключване и на тайна военна конвенция. Договорът гарантира и владенията на двете държави, т.е. общата им граница. Тайната конвенция има един особено интересен член – член 8, в който окончателната цел на военните действия на съюза е обявена като „унищожение на българските въоръжени сили“.
Без съмнение Румъния се възползва от ситуацията, като по информация от спомените на руския външен министър Сазонов, на посланическа конференция в Петербург в края на март и първата половина на април 1913 година под натиска на Великите сили България е принудена да отстъпи град Силистра и околностите на Румъния като „компенсация“ за голямото териториално разширение на България.
Паралелно с преговорите за съюза сърби и гърци започват да се укрепяват срещу нашите войски и да изтласкват със сила нашите части, за да заемат по-добри позиции. В района на Нигрита и река Ангиста престрелките с гърците придобиват характер на истински битки още през февруари и април 1913 година.
За да се реализира заговорът срещу България са нужни още съюзници. На 15 февруари 1913 година представителят на Младотурския комитет майор Сабри бей е в Битоля, където е задържан в това му качество и е отведен в Белград. За българската историография е неизвестно съдържанието на разговорите между официален Белград и Младотурския комитет.
След кратък престой в сръбската столица Сабри бей заминава за Истанбул. Както Симеон Радев пише, гръцкият крал започва преговори с Младотурския комитет след падането на Янина, като изпраща предложението си по един пленен турски офицер. В едно писмо на гръцкия крал Константин до княгиня Паола Ваймарска, датирано от 13 май 1913 година, той споменава, че Гърция води преговори със Сърбия за нападателен съюз, а в друго писмо споменава, че на Турция е предложено да се включи в съюза.
Разбира се, информацията за сръбско-гръцкия съюз достигат до руското Външно министерство. С телеграми до дипломатите в Белград и Атина Хартвиг и Демидов от 4 април министър Сазонов изисква от тях да изяснят въпроса с Никола Пашич и Елефтериос Венизелос. Пашич и Венизелос енергично отричат, а в отговора си до Сазонов от 7 април Хартвиг не изключва варианта такъв съюз да се осъществи. В действителност съюзът съществува и крои планове срещу България. На 9 април руският посланик в Букурещ Шебеко докладва, че Румъния е изцяло на страната на Сърбия и Гърция и би се възползвала от един евентуален военен конфликт, за да защити интересите си.
За да се сключи „обръч“ около България остава да бъде привлечена и Румъния. И предложенията не закъсняват. Какъв е бил отговорът на румънците проличава в горещите летни дни на същата тази 1913 година.
Изключително интересна е позицията на Черна гора. Кралство Черна гора е бедна държава, като въпреки липсата на договор с България, по думите на Владимир Сис българската държава плаща на черногорския крал Никола по 1 златен лев на ден за всеки войник, участващ във войната с Турция. Това обаче не попречва на крал Никола да се присъедини към съюза срещу България.
След много перипетии и умишлено забавени преговори на 17 май 1913 година е сключен Лондонският мирен договор, с който де юре приключва и Балканската война. Но противоречията между съюзниците са толкова големи, че войната изглежда съвсем близо. Идеята за нападение на съюзниците срещу България вече е узряла. Вестник „Сръбска застава“ в броевете си от 17 и 19 април обявява новата война за неизбежна. Все пак започва размяна на кореспонденция относно организиране на среща в Петербург и осъществяване на арбитража на руския император по договора между Сърбия и България.
Сръбският и гръцкият генерални щабове изработват оперативен план за съвместни действия, който е нападателен по своята същност по думите на Владимир Сис. Симеон Радев твърди, че сръбският генерален щаб има идея да нападне България още през май 1913 година, но руският посланик в Белград Николай Хартвиг разбира за това и с писмо от 26 май до сръбския министър-председател настоява да се спре нападението и да остави българите да атакуват първи. Ето и част от текста на писмото:
Нека целият одиум (омраза) от братоубийствената война поеме върху себе си България. На Ваша страна ще бъдат всички симпатии.
Намесата на Хартвиг предотвратява нападението над България, но мисълта да се нападне съседа си не излиза от главата на сръбския Генерален Щаб. Във вестник „Сръбска застава“ от 28 май излиза отворено писмо от генерал Радомир Путник до Пашич от 9 май. В него пише буквално следното:
„Ще бъде ужасна несправедливост и непростим грях, едно предателство по отношение на най-съществените интереси на Отечеството, да се отстъпи на България дори един лакът от окупираната територия. Цялата армия е съсредоточена, готова за война. Ако е необходимо спорният въпрос да бъде решен чрез война, трябва да се започне войната веднага.“
Сръбският крал издава манифест за обявяване на война, в който остава да бъде попълнена датата. За наличието на тази заповед пишат Луи Айер в „Pro Bulgaria“ и Владимир Сис в „Критичните дни на България“. На 11 юни 1913 година кралят на Черна гора издава заповед за придвижване на черногорските войски към демаркационната линия между българската и сръбската армии. Гръцките вестници „Продос“ и „ Емброс“ на 14 юни 1913 година пишат, че и гръцкият крал е издал манифест за войната.
По думите на българския министър-председател доктор Стоян Данев и на генерал Михаил Савов в навечерието на войната сърбите организират редица провокации –обстрелват с артилерия българските позиции, а на 14 юни в Злетовско извеждат пред позициите си български момичета и ги изнасилват пред очите на българските войници. На 16 срещу 17 юни по заповед на Главното командване на Действащата армия с номер 559 българските Втора и Четвърта армии започват настъпление срещу сръбските и гръцките войски. Избухва Междусъюзническата война.
Дали България е била виновна за това свидетелства французинът Анри Пози във „Войната се връща“:
„Аз чувам още възклицанието на сръбския министър Веснич, в което се четеше триумф: „Най-сетне! Те са в нашите ръце!“ Това беше през оная сутрин на 30 юни 1913 г.. когато пристигна в Париж новината, че българските части атакували сърбите.
И понеже българите бяха атакували първи – а те бяха заставени да го направят, единственият път да се спасят беше да нападнат те, преди да бъдат нападнати от своите противници – и понеже бяха атакували без предупреждение, те останаха отговорни пред света.
България, през всичките политически и военни събития, които се нижеха на Балканите от декември 1911 г. до края на юни 1913 г., имаше само една единствена грешка, но тази грешка беше непростима: тя беше станала, за много късо време, много силна и много бързо го беше показала…“
