Чувайки думата „съкровище” винаги се сещаме за приказки, свързани с владетели на незнайни земи, прокълнати жълтици или несметните богатства, които може да заслужи само изстрадалият. По нашите ширини съкровищата са най-вече тракийски, известни по цял свят с изяществото си и прецизността, с която са изработвани.
Тук обаче има и други иманета – заграбени ценности от незнайни земи, скрити в дебрите на гората, чиито истории звучат някак митологично реално, често преплитащи се с действителни факти. За едно такова съкровище е и този разказ. То е не какво да е, а султанско.
Началото на тази история е в края на XVIII век, когато Османската империя вече се намира в упадък. Празната султанска хазна води до анархия, която се усеща от Дивана в Топкапъ до последното село в пределите на империята. Отслабеното султанско влияние, съчетано с неуспешните опити за държавни реформи, води до бунта на ямаците, които са помощни османски войски. Най-значимият момент от този бунт е контрапреврата за възстановяването на султан Селим II.
През 1807 година в Цариград (Истанбул) нахлуват войски, водени от Мустафа Байрактар — велик везир в империята. Той е подкрепен от Емин ага — водач на кърджалиите в Южна България, който успява да овладее и оглави разбойниците, предпазвайки Хасковската околия от плечкосване. Любопитно е, че той е бил довереник на османската власт, тъй като е провъзгласен със султански ферман през 1794 година за мютесалим на Хаскьой (управител на Хасково).
„Царят на кърджалиите”, както са го наричали, се договаря, че ако участва в контрапреврата ще получи своя „кардаш-пай” (равен дял) от плячката. По този начин Мустафа си осигурява подкрепа от многобройната, добре въоръжена и много дисциплинирана войска на Емин ага. Те превземат Истанбул и обсаждат султанския сарай Топкапъ. Водят се кратки, но безуспешни преговори с дворцовата стража за отваряне на здраво залостената Висока порта, които водят до нейното разбиване с брадви. От там Емин ага получава прозвището на „Балталъ“ — брадваринът, секирджията.
Заради заслугите си по време на бунта Емин ага иска да бъде направен сандък емини (държавен касиер), но Мустафа Байрактар отклонява това желание. Със своите безпощадност и алчност Брадварят заповядва на хората си да ограбят каквото могат и така той си тръгва с 360 милиона златни гроша от султанската хазна. За главата му е обявена награда, а той се връща в Хасковско, където продължава делата си като главатар на кърджалиите, скривайки съкровището в село Гидикли (в близост до днешното село Гарваново), където живее.
През 1812 година заплахите за живота на Емин ага стават все по-страшни и той започва да търси подходящо място за заравяне на имането. Избрано е Куруджийското кале — гориста местност в близост до Харманли.
Започва извозването на повече от 20 товарни вагона. Всички водачи на коне, коли и мулета са със завързани очи, а надзора на работата е поверена на бьолюк башията Вълко Байрактар, българин открояващ се с нюх, природна интелигентност и смелост. Той и доверените му кърджалии заравят всичко, което е плечкосано от съкровищницата на султана.
След това местността е отново покрита с камък, издялан от най-добрия майстор по онова време. Преди да бъде положена последната плоча обаче е заровено завещанието на Емин Ага, в което той описва за какво да бъдат използвани алтъните, ако бъдат намерени след неговата смърт. Когато местността вече изглежда сякаш никога там не е копано, всички, работили по заравянето, са убити, обгорени и погребани. На някои от телата са слагани накити, за да може, ако бъдат намерени труповете, да изглежда сякаш местността е старо гробище.
Година по-късно, през 1813, по заповед на султана Хуршид паша тръгва за Хасково с 50 хиляди еничари, за да сложи край на кърджалийството. Емин научава за това и разбира, че трудно ще се укрие. Бива издаден и ордите на пашата го залавят. Окован, той гледа мъките на хората си, но дори след най-ожесточените мъчения не издава къде е съкровището. С неговата смърт се слага край на кърджалийското движение в Южна България, а съкровището му се превръща в местна легенда.
„Емин ага е взел решение да бяга” — съобщава Андреоси в доклада си от 19 март, а в следващото донесение — от 4 април — той уведомява своето правителство, че главата на Емин ага Хасковски е пристигнала на 30 март в Константинопол и е била изложена за показ три дни.
Съществува предание, според което Емин Ага вижда около себе си само предатели и от страх решава че съкровището трябва да бъде преместено. След оглед на виалета в търсене на подходящо място възрастен ходжа казва, че подходящото скривалище е хамама (банята) в Хасково — най-голямата постройка в града. Хамамът е втората по свещеност сграда в Османската империя след джамията и не подлежи на събаряне при никакви обстоятелства, което го прави наистина идеален за целта.
Съкровището е разровено и е скрито много дълбоко под темелите (основите) на хамама. Всички свидетели са избити за да не издадат мястото на съкровището, въпреки че сред тях няма случайни хора. Тази теория бива подкрепена с доказателства, тъй като през 60-те години на XX век хамамът, който е паметник на културата, е прослушан и в рамките на три дни е взривен в търсене на златото. Дали съкровището е намерено не е ясно до днес.
През годините много видни личности са били заинтересовани от жълтиците, включително и самият Фердинанд, който два пъти нарежда да бъдат търсени. Златото се превръща в легенда, дори приказка за предателство, преврат, страх и наказание. Не знаем съществувало ли е, на едно място ли е или отдавна е намерено и разграбено, както някога. Едно обаче е сигурно — съкровището на Емин ага свързва в едно разбойници, султани, велики везири и царе от новото време.
