Чрез поредицата „Спортна хроника“ сдружение „Българска история“ ви среща с някои от най-големите имена на българския спорт. В нея те ще разкажат интересни случки и спомени от състезателния си път, ще си припомнят техните върхове и спадове, обрисувайки със собствени думи моментите, в които са давали поводи за гордост на милиони българи.
Днес наш гост е едно от най-големите имена в българското вдигане на тежести – Стефан Топуров. Той е роден на 11 август 1964 година в Асеновград. По време на своята кариера се е състезавал за „Асеновец“ (1977-79), „Марица“ (1979-82) и ЦСКА (1982-92). Сребърен медалист в категория до 60 кг. на олимпийските игри в Сеул’88. В същата категория е световен шампион от Острава’87 и европейски първенец от Виторио’84 и Реймс’87. Печели още общо 4 сребърни медала от европейски и световни първенства. Името му остава в историята по време на световното първенство в Москва през 1983 г. Тогава той поставя световен рекорд в изтласкването (180 кг.) и става първия щангист в историята, вдигнал 3 пъти собственото си тегло на официално състезание.
Началото
Започнах с вдигането на тежести малко случайно. Първият ми треньор Петър Арнаудов влезе в час по физкултура и ме хареса сред останалите ми съученици. Когато учителката ми каза, че ме търсят, помислих си, че не е за хубаво, тъй като тогава с моя приятел Илия Николов (впоследствие стана вратар на футболните „Асеновец“, „Родопа“ и „Тракия“) се бяхме обадили в пожарната и на шега казахме, че има пожар. Бях предпоследен по височина в целия клас и не знам какво видя в мен, но постепенно се запалих. Започнах да участвам на окръжни първенства и да побеждавам състезатели от спортните училища в Пловдив, които за разлика от мен имаха пълен пансион и възможност да се готвят пълноценно. Впоследствие самият аз отидох там и започнах да тренирам при Георги Йотовски и Ганчо Карушков, на които съм много благодарен. Постепенно стигнах и до националния отбор и след като станах световен младежки шампион в Сао Пауло’82 и европейски в Хасково през същата година (б.р. през 1983 година ще повтори успеха си в Сан Марино) вече бях част от селекцията на Иван Абаджиев.
Историческото състезание в Москва
Преди световното първенство в Москва, както и преди всяко друго голямо състезание, имах проблеми със свалянето на килограмите. Личното ми тегло винаги е било 10 кг. над нормата, които свалях със сауна. Някои щангисти като Антон Коджабашев и Севдалин Маринов предпочитаха топлата вана и завиването с родопски одеала като по-добър метод, докато аз и други използвахме сауната. На самото състезание се конкурирах с един руснак – Саркисян (б.р. Юрик Саркисян, който след разпада на СССР се състезава за Армения и Австралия). Той ми поведе със 7 кг., а мен нямаше кой да ме измести от второто място. За да го задмина, трябваше да вдигна 182 кг., но тогава бяха измислили правилник, че между първия и втория опит не може да има разлика от 15 кг. Отидох на 180 кг. и успях да се справя с тях. Завърших втори, но медиите говориха само за това, че съм вдигнал тежест, която е три пъти колкото собственото ми тегло.
Олимпийският бойкот
На въпросното световно първенство се справихме отлично, макар че в отбора освен мен имаше още четирима дебютанти – Александър Върбанов, Нено Терзийски, Наим Сюлейманоглу и Здравко Стоичков. Завършихме с 3 златни, 4 сребърни и 2 бронзови медала и бяхме в отлична форма преди олимпийските игри в Лос Анджелис. 2 месеца преди началото се подготвяхме на лагер в Грандхотел Варна, когато ни извикаха на среща с Христо Меранзов (б.р. зам. председател на БСФС и вицепрезидент на Международната федерация по вдигане на тежести). Той и Иван Абаджиев ни запознаха с решението игрите да бъдат бойкотирани от страните от социалистическия блок и ни казаха, че вместо това ще участваме в алтернативното състезание „Дружба“ (б.р. турнирът по вдигане на тежести се провежда във Варна и носи името „Черно море“). Обещаха ни премии като за участие на олимпийски игри, но въпреки че се представихме добре атмосферата от двете състезания не може да се сравни по никакъв начин.
Допинг аферата в Сеул
Скандали с допинг е имало и преди Сеул, и след него, но аз мога да говоря само за случая, за който знам. По време на подготовката за олимпийските игри при Иван Абаджиев са дошли Христо Меранзов и Никола Моллов (б.р. един от ръководителите на българските щанги) и са му казали, че ни е дадено да разберем, че може да вземем само 2 златни, 2 сребърни и 2 бронзови медала. Той им е казал буквално следното: „Отидете и го кажете на момчетата, тъй като аз не мога. Всеки от тях се е готвил, за да стане олимпийски шампион“. В крайна сметка на игрите бе обявено, че Митко Гръблев и Ангел Генчев са с положителни проби за фуросемид и в резултат на това останалите от отбора, които трябваше да вдигат след тях, не получиха тази възможност. Интересно е, че „А“ и „Б“ пробите им бяха разглеждани от един и същи медицински екип, което бе в разрез с регламента. Тогава БОК в лицето на Иван Славков направи всичко възможно, за да се пребори, но в крайна сметка ние сме малка държава и нямаше как това да се случи.
Приятелство и съперничество с Наим Сюлейманоглу
С него започнахме заедно още в Спортното училище в Пловдив и бяхме заедно в националния отбор. Той бе скромен, трудолюбив и талантлив състезател. За мен бе най-добрият щангист за всички времена, при всичките ми уважения към Пирос Димас, Халил Мутлу и останалите. Не бях в Австралия през 1986 година, когато той избяга, но съм убеден, че турските тайни служби дълго време са подготвяли бягството му. Със сигурност роля изигра и смяната на имената при Възродителния процес (б.р. по това време щангистът носи името Наум Шаламанов). По принцип той нямаше право да се състезава 4 години, след като е сменил националността си, но тогава Турция плати „трансферна сума“ от 1,25 млн. долара на България, за да се съгласят нашите ръководители на възстановяването на правата му. Както Наим ми разказваше впоследствие, турците са били готови да дадат 5-6 млн. долара при нужда, но сме се съгласили още на първата оферта. Така той се състезава в Сеул и спечели олимпийската титла (б.р. Топуров печели световната титла през 1987 година в състезание, в което Сюлейманоглу не участва).
Методиката на Иван Абаджиев
Тя е нещо, което не може да бъде изпълнено изцяло. Никой не е в състояние да понесе натоварванията от всички двуразови и триразови тренировки и затова често послъгвахме. Той обаче не ни наказваше, тъй като ние се наказвахме сами. Ако не полагаш достатъчно усилия в тренировките се появява някой дебютант, който те измества и ти ставаш резерва. Извън състезателния процес всичко ни бе осигурено – водеха ни на културни мероприятия, филми, концерти в зала „България“…грижеха се за нас.
Живот след края на състезателния път
След като завърших кариерата си, бях треньор в чужбина. Работих във Виетнам, където моя възпитаник Ан Туан Хоан спечели сребърен медал от олимпийските игри в Пекин 2008 – втори за страната в историята на надпреварата. След това отидох в Кувейт по покана на Янко Георгиев. И на двете места обаче бе видно, че местните трудно се справяха с изискванията. Всеки има желание, но не всеки издържа. В момента съм в Асеновград и помагам на Севдалин Маринов в неговия клуб по текбол. Това е нов вид спорт, играещ се с футболна топка върху специална маса. Тя се подава с глава, но може да се използва почти цялото тяло. Надявам се все повече млади хора да се запалят по него, а и по спорта като цяло, тъй като той е много важен фактор за тяхното развитие.
