В историята на всяка държава има както блестящи успехи, така и последвали ги ужасяващи катастрофи. Такава е историята и на Първата балканска война и последвалата я Междусъюзническа война. Винаги, когато една държава влиза във война, трябва да се пресметнат рисковете, които се поемат. Във всеки военен конфликт има победители и победени. Въпросът е каква цена трябва да плати губещият.
След националноосвободително движение, Съединението, последвано от Сръбско-българската, дошъл ред на Балканската война, която е проведена успешно от българските генерали и държавници. Нещата обаче се обръщат в нейния край и то не по отношение на врага, а на т.нар. „съюзници“. Сърби и гърци се оказват не освободители, а окупатори. Успешно водените военни кампании досега замъгляват трезвата преценка на политици и генерали. Така се стига до съдбоносната Междусъюзническа война, която коренно променя хода на историята.
Втората балканска война е определена като първата национална катастрофа, през която страната ни преминава. Реално погледнато съдбата на цял един народ е поставен на карта в нощта на 16 срещу 17 юни 1913г. Решението, взето от цар Фердинанд и генерал Михаил Савов, е определено от пресата като „престъпно безумие”. Последвалият военен конфликт поставя България на ръба на пропастта, след като се изправя срещу всички свои съседи. Колкото и кратка да е като времетраене, тя е жестока и кръвопролитна, наситена с ключови битки и сражения.
Едно такова сражение е битката в местността Кървав камък между 3-та българска армия, която е командвана от генерал–лейтенант Радко Димитриев, и сръбските военни части, охраняващи стратегическия Пиротски окръг. Задачата, поставена на 3-та българска армия, е да задържи сръбските отряди, разположени между Ниш и Бела паланка. След като получи подкрепа от 1-ва армия, трябвало да се овладее както Пиротския пункт, така и стратегически важната територия Бела паланка – Ниш. Според хората от Главния щаб това не би следвало да бъде проблем, защото двете съединени армии ще имат предимство. Численото превъзходство е в полза на българите както и това, че те са по-обучени и по-добре въоръжени.
Планът предвижда непроблемното завземане на тази територия и разбиването на сръбските позиции. След това двете съединени армии трябвало с бърз ход да настъпят по устието на р.Морава и да се насочат към Враня и Куманово, където напълно да разгромят сръбския гарнизон, разположен край Овче поле. Поради важността от изхода на тази битка, ръководещият военните действия генерал Михаил Савов дава заповед към армията да бъде присъединена допълнителна конна дивизия. Освен нея, 3-та армия вече разполага с артилерийска батарея. Така командването е сигурно в победата на българските войници в тази област.
Така по заповед на генерал Савов на 22 юни 3-та армия започва настъпление към сръбската територия. С помощта на 1-ва армия трябвало да се направи обръч около сръбските части и те бързо да бъдат елиминирани. Царибродската група настъпва към Пирот, за да го превземе, а Трънският отряд има задача да навлезе дълбоко в чуждата територия и да прекъсне свързочните и железопътните връзки на врага.
Всичко върви по план, докато Генералният щаб не издава своята безумна заповед, която гласи: „Отстъпление”. Това обезкуражава българските бойци, които трябва да отстъпят от завзетата област Кървав камък. Според командването българите трябва да се възстановят, а след 2 дни отново да бъде издадена заповед за решителна офанзива. Така на 24 юни 1913 г., два дни след началото на бойните действия, 3-та армия защитава първоначалната си позиция. Войските този път са разположени на източното било на планината.
Веднага от сръбска страна са пратени подкрепления в Пирот. Така за българските войници се задава нова решителна битка, която трябва да спечелят на всяка цена, иначе пътят към София на сръбските войски ще да бъде отворен.
Още с изготвянето на плана за очакваното настъпление от сръбска страна, помощник-главнокомандващият допуска множество грешки. Въобще не се взема под внимание релефът на областта, където ще бъде проведена битката. Местността Кървав камък е стръмна и трудно проходима. Така действието на конната дивизия, която помага при първоначалната офанзива, се обезсмисля напълно. При планирането на разположението на артилерията е допусната друга груба грешка от командването. Така се налага в последния момент артилерията да бъде преместена на друго място.
В целия този безпорядък главнокомандващият Михаил Савов е отстранен от цар Фердинанд и правителството, а за командващ на 3-та армия бе сложен генерал Рачо Петров. Новоназначеният генерал нито е запознат със ситуацията на западната ни граница, нито има време да го направи. Освен всички тези неразбории, повлияни от избухването на бунт в част от другите армии, група войници от 3-та армия също изразяват своето недоволство. Войниците негодуват от това, че Генералният щаб не ги пуска временно в отпуск, за да могат да видят своите близки. Повечето от бойците са транспортирани директно от югоизточната ни граница, където доскоро трябва да се бият срещу турците в Първата балканска война. Това решение на командването кара войниците да се разбунтуват, точно преди решителната битка. Потушаването на бунтовете внася още повече смут в българските редици.
Така се стига и до решителната битка на 28 юни. Силно мечтаната от сърби и гърци офанзива от север е факт. Рано сутринта румънска войска навлиза в Южна Добруджа. Исканията за спиране на войната от страна на Великите сили са насочени само и единствено към България, а Сърбия и Гърция са оставени спокойно да водят военните действия. Първа армия на генерал Кутинчев е „заключена” между две армии. От север идват румънски войници, а от запад сърбите се опитват да пробият защитата. В Белград вече знаят за намесата на северната ни съседка. Това вдъхновява сръбските генерали да осъществят атака по целия фронт. Сръбската политика е безмилостна, когато ставало дума за България. Било напълно ясно, че румънското настъпление е съгласувано между съюзниците, а целта на нападението е да достигне София.
Позициите на 3-та армия също са атакувани. Рано сутринта на 28 юни 1913 г. българските войници тръгват да катерят стръмния склон към билото на Кървав камък. Конната дивизия стои, без да може да вземе участие в битката. Според местните, артилерията е разположена на едно от малкото равни места в областта – до село Къшле. Повечето войници са местни и познават добре областта. Все пак този път, сръбската армия превъзхожда българската. Освен по-многобройни, вражеските войски са много отпочинали и възстановени, докато хората на генерал Рачо Петров са изтощени и напълно демотивирани.
Българските бойци не успяват да понесат силната сръбска офанзива. Вражеските сили лесно разбиват българската пехота. Носят се слухове на бойното поле, че ако някой реши да се обърне в бяг, ще бъде разстрелян. Има сведения, които сочат, че заради неточни измервания от страна на артилеристите, оръдията са насочени срещу част от българските части, катерещи склона. Така заради една грешка загиват около 2 000 души.
Главното командване разчита до последно, 3-та армия да успее да пробие сръбската защита и да обърне хода на войната. Областта има стратегическо значение, заради голямата си близост до Ниш. Все пак след загубата на ключовата битка край Кървав камък, сърбите тръгват решително към София, а по заповед на Главното командване остатъкът от 3-та армия се изтегля към столицата, за да я защити от настъпващите румънци, турци и сърби.
В местността „Кървави камик”, както я наричат местните, са проведени още няколко битки. Името ѝ идва от местно поверие, което гласи, че кръвта, пролята по склонове ѝ, е попила в скалите. По времето на тази война там се пролива много кръв. Днес по билото на Кървав камък минава границата между България и Сърбия, а областта все още напомня за жертвоготовността на българския войник…
