„Противопоставящ се на традицията“- като такъв би могъл най – точно да се представи Атанас Далчев. И не случайно – той е основоположник на диаболизма (от лат. „Diabolus” – дявол) в Българската литература (за първи път въвежда образите на призраци и духове). Поетическите измерения на Атанас Далчев събират в себе си очертанията на света – цветове, звукове, природни състояния, предмети. Подтискат го и го провокират затворените пространства на духа, самотата и отблъскващото съвремие.
Отчуждението на хората, промяната в начина на живот и студеното съвремие, в което живее, го карат да напише стихотворението „Сняг”. В него не става дума толкова за усещането за чистота, към което навежда мисъл самото заглавие, а за необходимостта човек да се дистанцира от всички тези „странни стрехи от желязо”, „булеварди от асфалт”, „комините” и „обувките” на „стражарите и проститутките”. Противопоставянето на „бял” ( „бял и лъчезарен ангел”, „бял сняг”) и „черен” („черен като въглен град”, „димът”) още повече засилва копнежа на лирическия говорител по истинската красота в живота:
СНЯГ
Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
1929 г.
