Стамен Панчев е от онези българи, които през 1912 година от интелектуалци и културни дейци се превръщат в смели войни. Овладян от чувство на патриотизъм и себеотрицание, той се впуска в боевете, но наред с бойния вик „Ура“ и желанието да отблъсне неприятеля, от неговото съзнание никога не изчезва човещината и любовта към ближния.
Именно на ужасът от войната, Стамен посвещава почти цялото си творчество. В неговите стихове на преден план изпъква личната трагедия на обикновения войник, отделен от всичко любимо, но съпричастен със съдбата на своята родина. Може би най-прочувствената и нежна творба на Панчев е заветът към неговия тригодишен син „Сине мой“.
Всеки един ред от това блестящо стихотворение сякаш извира от душата на поета, за да докосне сърцето на невръстното дете и да го насочи в правилния път. Скоро след написването на „Сине мой“ Стамен Панчев е тежко ранен край Чаталджа. Няколко дни по-късно той издъхва в лазарета, държейки в ръце портрета на своя тригодишен син Павел.
Сине мой
Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!
Сине мой, аз те благославям,
нека Бог закриля теб в света.
На теб сал един завет оставям –
свет завет на грижовен баща.
С него расти, възмъжавай, сине,
моето богатство ти е той,
с него татко ти не ще загине –
ще живее в тебе, сине мой!
Сине мой, живей със светлий спомен
на родинолюбците деди,
гражданин бъди ти всявга скромен,
честен в мисли и в дела бъди.
Вярвай в идеали благородни,
с тях окрилен в мирен труд ил в бой,
дай живота си за края родни –
българин бъди горд, сине мой!
Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който виждаш своя ти баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой –
дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!