Спортната слава на нашата държава е едно от нещата, които ни карат да се гордеем с това, че сме българи. Дори и днес, когато спортните ни успехи са малко, е достатъчно да се поровим в постиженията ни от миналото, за да усетим духа на шампионите. Със сигурност със своята борбеност те са показали на света какво значи да носиш български дух.
След като на Олимпиадата в Мелбърн (1956 г.) Никола Станчев печели първия златен медал за България, на следващите игри родните спортисти продължават да завоюват отличия. Първоначално българите побеждават главно в борбата и вдигането на тежести, но скоро спектърът на печелившите спортове се разширява.Така се стига до Олимпиадата в Монреал от 1976 година, на която спортистите ни достигат до подиумите на редица дисциплини. В следващите редове ще ви разкажем за две български спортистки, които печелят злато в гребането, именно на игрите в Монреал. Техните имена са Стоянка Груйчева и Сийка Келбечева.
Сийка Келбечева е родена в град Рудозем на 1 декември 1951 година. Със спорт започва да се занимава на 19 годишна възраст, когато нейна колежка я запознава с гребането. По това време Сийка учи математика в Пловдиския университет.
Стоянка Гуйчева е родена в село Старосел, Пловдивско, на 18 март 1955 година. В осми клас тренира баскетбол, но бързо разбира, че това не е спортът на нейното сърце. На корицата на списание тя случайно вижда лодка осморка, която изключително я впечатлява. Въпреки това, Стоянка не се решава да започне тренировки по гребане, но все пак споменът за видяното се запечатва в съзнанието ѝ. Няколко години по – късно, когато учи в Техникума по обществено хранене, близо до класната ѝ стая я посреща треньорката по гребане Милка Кулева.Тя е в нейното училище, за да търси момичета за своя отбор. Стоянка, която тогава е на 17 години, с радост приема поканата, спомняйки си видяната в списанието лодка.
Макар Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева да започват тренировките по гребане в една напреднала за начало на спортна кариера възраст, те бързо успяват да напреднат и към 1974 и двете момичета вече са в националния отбор. Първоначално Сийка тренира в осморка, а Стоянка в четворка, но това скоро се променя. Начело на българския отбор застава Николай Здравков, който събира двете в една лодка. Те бързо се сработват и стават неразделен тандем. За техен личен треньор е назначен руснакът Дорофеев. В началото двете българки се отнасят леко резервирано към него, смятайки го за поставен от партията, но не след дълго се убеждават в неговите качества. Здравите тренировки, на които той ги подлага, не включват единствено работа в лодката. Двете момичета споделят, че в силов период, тренирайки в залата, често се случва да вдигат тежести, чийто общ обем понякога достига до 70 тона. Професионализмът на Дорофеев се изразява и в друга насоченост. Той прави редица корекции по лодката на двете девойки, които спомагат за нейното подобрение.
През март 1975 година Сийка и Стоянка заминават заедно с останалите национали на лагер в резервата Ропотамо, където се подготвят за предстоящото световно първенство в Нотингам. Лагерът им помага и с всяка следваща тренировка двете девойки стават все по – добри и успяват да преборят конкуренцията за място на световното първенство.
През лятото на същата година в Нотингам Келбечева и Груйчева стават четвърти, оставайки на стотни от третото място. Този първи техен сериозен успех още повече ги мотивира да продължат своите тренировки. Макар родната федерация да обявява, че само спечелилите медал от световното първенство в гребането ще участват на предстоящата Олимпиада, това не убива надеждите на двете за участие в игрите. За това те започват да се готвят с голямо усърдие. Лагерите им следват един след друг. Зимата поддържат форма в залата и със ски бягане на Белмекен, а когато се затопля, започват и тренировките в лодката. Случва се така, че с месеци те са по различни реки, гребейки почти през целия ден. Двете споделят, че дори когато вали дъжд и лодката им се пълни с вода, те не спират да гребат.
Настъпва 1976 година, а с нея идват и новите стартове на състезанията по гребане. За двете българки предстой моментът да покажат на света напредъка, който са постигнали, благодарение на тежките тренировки през последната година. На регатата в Есен те стават първи, оставайки зад гърба си смятаните за фаворити двойки на ГДР и ФРГ. Малко по – късно през същата година във Виши те отново побеждават. От родната федерация виждат, че двойката има потенциал да постигне нещо сериозно на Олимпиадата, и въпреки първоначалната си позиция, ѝ позволява да вземе участие в състезанието. Така те заминават за Монреал, където отново трябва да се изправят срещу най – добрите в света. Състезанието започва, а българките успяват, благодарение на своя силен старт, да наберат преднина пред останалите. Двеста метра преди финала те обаче виждат, че са на една линия с лодката на ГДР. Започва финалният им спринт и германките отново са задминати. Цялата публика е на крака, за да аплодира олимпийските шампионки в гребането без рулеви – Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева. Ето какво разказва години по – късно за състезанието Келбечева:
„Преди последните 200 метра чувствах, че някаква огромна тежест ми затиска раменете. Чух гласа на Таня и сякаш някаква ръка махна тежестта от мен. Започнахме финалния спринт. Финиширахме и погледнах таблото. Бяхме първи. Не можехме да повярваме. От умора едва излязохме от лодката. Когато изпълняваха нашия химн и всички бяха станали на крака, сред публиката видяхме английската кралица.“
След победата в Монреал двете българки решават да оставят спорта на заден план и да се отдадат на семействата си. Не след дълго и двете раждат своите първи деца. Макар и излезли от форма и натежали, Сийка и Стоянка решават, че имат сили да покорят още върхове в света на гребането. Така през 1979 – та година те отново се събират в лодката – при тях отново е и техния треньор Дорофеев. Двете започват да тренират усилено и за кратко успяват да свалят по 7- 8 килограма. Пътят им до Олимпиадата в Москва през 1980 година обаче никак не е лесен. По време на тяхното отсъствие конкуренцията в родното ни гребане още повече се е засилила, поради което им се налага да доказват своите способности на международната фрегата в Панчерево. Те се справят добре с тази задача и за втори път се отправят към олимпийските игри.
В Москва през 1980 година срещу българките отново са най – силните тандеми в света. Въпреки малкото време за подготовка, двете се представят много силно, печелейки бронзовия медал.
Година след това състезание Келбечева окончателно се отказва от състезателната си кариера. Тя става началник на секция „гребане“ в АФД „Тракия“, а по – късно започва работа и като преподавател по физическо възпитание. Макар Сийка да се отказва от гребането, нейната по – млада партньорка – Стоянка, продължава да тренира още 2 – 3 години. През това време тя упорито търси заместничка на Сийка, но след като не открива такава, също се отказва от своята състезателна кариера. По настояще тя работи като главен експерт към Министерството на младежта и спорта за Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска област.
През 2012 година президентът Росен Плевнелиев награждава двете заслужили български спортистки с орден „Стара планина“ 1 – ва степен „за изключително големи заслуги към Република България в областта на физическото възпитание и спорта.“
През годините Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева остават в сянката на Здравка Йорданова и Светла Оцетова, които печелят златното отличие в гребането на Олимпиадата в Монреал едва 2 часа преди тях и това ги прави първите български олимпийски шампионки. Въпреки това, двете гребкини заслужават огромно уважение още повече, защото наред с Румяна Нейкова, са единствените българки в гребането с медали от две олимпиади.
