Четете втора част на изследването, обхващащо личността на царица Елена и властването ѝ над Серското княжество. За да прочетете първа част, последвайте този адрес.
Освен с колоритната личност на държавната си ръководителка, Серското княжество можело да се похвали и с притежанието на крайно нетипична за времето си административна уредба. Под директното председателство на царицата, заседавала така наречената Колегия на Вселенските съдии. Тя била нагърбена с консултативни и съветнически функции, дебатиране на общополезни решения и прочее, макар правото на вето и окончателно решение винаги да били в правомощията на самата царица.
Под упоменатата колегия функционирал и своеобразен градски парламент, наименован Синклит. Като устройство, въпросните административни органи приближавали повече Серското княжество до средиземноморските републики, отколкото до класическия балкански автократичен модел. Съществената разлика била в авторитарната позиция на владетелката, издигаща се над създадените от нея административни органи. Уникалният характер на Серската държава проличава най-вече в официалното документално название на княжеството в хрониките от периода – вместо характерния за останалите балкански държави термин βασιλεία (царство) е употребяван πολιτεία (гражданско управление).
В религиозно отношение, Елена изразява самостоятелността си, като в края на 50-те години на XIV в. решава да анулира схизмата, откъснала сръбските владения от диоцеза на Константинопол и да върне своите земи обратно в лоното на Византийската патриаршия. Тази стъпка вероятно е продиктувана с цел търсене на международно признание на Серското княжество и водена от амбиция Елена, едва ли е страдала от някакви скрупули, че политиката й поема в курс, абсолютно противоположен на този на покойния ѝ съпруг Стефан Душан.
Авторитетни български историографи, като професор Хр. Матанов, считат, че преговорите начеват в Хрисопол с представителството на серския благородник Иван Углеша и византийския император Йоан V Палеолог. Углеша, чиято личност била все по-фаворизирана от царица Елена бил властел, управляващ земи, южно от планината Кушница. В грамота от 1365 г. благородникът е посочен, като племенник на серската владетелка, но роднинството им е по-скоро недоказуемо на този етап. След първоначалните преговори, през 1364 г. византийска делегация водена от патриарх Калист, който преди повече от десетилетие отлъчва Душан и Сърбия след неканоничното прогласяване на Печката патриаршия, е посрещната в Сяр.
Усещайки все по-осезаемо натиска на османските турци върху своите територии, византийците са склонни към договорки, но остават с погрешното впечатление, че Елена преговаря от името на цяла Сърбия. Както обаче вече установихме серската владетелка е търсела единствено признаване на независимия статут на собственото си владение и не е имало как да даде гаранции за сключването на споразумения, за които не е имала мандат от суверена на Сърбия.
Вижте още от автора: Валонското княжество
В крайна сметка византийските делегати преценяват, че е по-добре да се задоволят с един благоразположен съюзник в лицето на Елена, чийто военен потенциал се надяват да използват срещу османците, отколкото да разчитат да върнат под диоцеза си цяла Сърбия. След даването на гаранции за свалянето на схизмата, царица Елена действително повдига въпроса, „че трябва да се осъществи военен поход срещу варварите (османците)“. До финализиране на договорките така и не се стига, след като патриарх Калист заболява от чума и почива скоро след това. Внезапната му кончина провокира разпространението на множество слухове, според които византийският първосвещеник бил отровен от царицата. Подклаждани от страховитата репутация на Елена, слуховете се оказали достатъчни за осуетяването на преговорите и изтеглянето на делегацията. Вероятно отровителството не е било непознато на безскрупулен и амбициозен владетел като Елена, но вземайки предвид дотогавашната ѝ политика, на която едно подобно действие би било в ущърб, не спомага за придаването на достоверност на слуховете.
В действителност, в продължение на замисления курс за премахване на схизмата, Елена заменя дотогавашния митрополит на Сяр – сърбина Сава с българина Теодосий. Това действие за пореден път подкопава сръбските позиции в Серското княжество и подсилва българските. В крайна сметка, четири години по-късно през 1368г., политиката на Елена дава резултат и Серското княжество получава нужното признание, преминавайки към Константинополския диоцез.
В последното десетилетие от съществуването на Серското княжество в неговото управление се включват още две личности – братята Углеша и Вълкашин, превръщайки ръководния пантеон в трио. Техният произход и връзки с царица Елена са плод на дългогодишни дебати, като от 1360 г. всички официални споменавания на техните имена,неизменно са придружавани от това на влиятелната серска владетелка.
За техен баща се счита босненският властел Мърнява, но редица историографи не изключват възможността за роднинство на братята с династията на Неманичите или Срацимировците. Самата Елена очебийно фаворизира по някаква причина братята Мърнявчевичи, стигайки до там, че дори убеждава сина си Урош да удостои Вълкашин с титлата деспот, а по-късно и с кралски титул, на практика превръщайки го в свой легитимен наследник. Това застъпничество на Елена вероятно не е било безпричинно, тъй като бракът на нейния син не довел до появата на деца, които да продължат династията на Неманичите.
С обявяването на нейния фаворит Вълкашин за крал, Елена се сдобива с възможността да контролира следващия наследник на Сърбия в случай, че нейния болнав син остане бездетен или бъде застигнат от скоропостижна смърт. Същевременно дългата ръка на царицата-майка способства за изграждането на здрави роднински връзки под формата на династични бракове между братята Мърнявчевичи и представителки на балкански владетелски фамилии. В първия си акт като крал, Вълкашин провъзгласява Углеша за свой деспот с което недвусмислено утвърждавал властта си над „…българското царство (Серското деспотство) , което той (Стефан Урош) им дава да управляват.
Машинациите на царица Елена, която на практика се стреми към изграждането на нова владетелска фамилия на Балканите, която под нейна егида да настоява за наследството на Сърбия, не остават неразкрити от сръбските властели. Действията на Елена водещи към потъпкването на изконните сръбски традиции и унищожаването на династията на Неманичите консолидират сръбската аристокрация срещу нея и довеждат до организирането на коалиция под предводителството на цар Урош и редица силни князе като Лазар Хребелянович, чиято цел е унищожението на серската владетелка и нейните съвладетели Вълкашин и Углеша.
Решителният сблъсък се осъществява на Косово поле, където братята Мърнявчевичи нанасят страшно поражение на сръбските войски и дори пленяват лудия сръбски цар.
Това поражение охлажда сръбската вендета срещу Елена, която прекарва следващите две години във възстановяване на собствените сили и разширение на изток, което поверява на активните си съвладетели Вълкашин и Углеша. Тази експанзия обаче поставя Серското деспотство в непосредствено съседство с единствената сила на Балканите, демонстрираща ненаситни апетити към териториално разширение – османците. Началото на 1371 г., отнема на царица Елена, единствения й останал все още близък роднина – българския самодържец Иван Александър, с когото Елена поддържа топли взаимоотношения до самата му кончина. Смъртта на българския цар оставя Серското деспотство и с един съюзник по-малко в една от най-тежките и кървави битки в историята на Балканите – тази при Черномен.
През есента на 1371 г. Серското деспотство мобилизира целия си военен потенциал в търсене на решително сражение за възпиране на агресията на на османските турци на Балканите. В сблъсъка с османската армия край р. Марица, обаче „… те (Вълкашин и Углеша) не само не изпъдиха турците, но сами люто пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани…като убиха юначният деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя, подобно на птици по въздуха…“
Трудно е да проумеем как царица Елена приема новината за загубената битка при Черномен, където загиват нейните фаворити и наследници братята Мърнявчевичи, племенникът ѝ валонският княз Александър, намерили смъртта си в същата година в която почива и любимият ѝ брат Иван Александър. В началото на декември, умира и единственият син на царица Елена – последният от Неманичите цар Стефан Урош.
Явно всички тези загуби, преживени в рамките на една-единсвена година най-накрая прекършват железните дух и воля на могъщата серска владетелка. Тя се оттегля в последните останали ѝ владения в Зета, където поема строг монашески обет. Останала напълно сама в края на живота си, Елена се отдала на свят живот и молитви, далеч от политиката и светската суета, които ръководели живота и амбициите ѝ по-рано. Някогашната царица намира утеха в смъртта на 11 ноември 1376 г., живяла достатъчно дълго за да види как градената от нея държава бива разрушена от османците и солунския деспот Мануил Палеолог, а последния наследник на Мърнявчевичи – крал Марко се признава за османски васал.
Сръбска царица, българска принцеса, серска владетелка, жена с многобройни таланти, ловък дипломат и коварен противник, Елена несъмнено е достойна за титлата „български Макиавели“, чието име е станало нарицателно за държавник, който постига търсената цел с цената на всички средства. И действително от казаното дотук не остава и място за съмнение, че българската благородничка е образец за успешен владетел, който поставя земите си преди всичко – включително собствения си син.
Постепенно в хода на столетията някогашната велика владетелка се превръща в символ, зад който се консолидират много от покорените балкански народи, всеки от тях виждащ по нещо от своята изгубена страна в образите на покойната царица, продължаващи да бдят над някогашните ѝ поданици от избледнели манастирски фрески и стенописи.
