До ден днешен се спори дали референдумът за отпадането на монархията в България е законен. Най-често се говори за фалшифицирани гласове, а допитването до народа е просто параван, зад който се установява плавно, но много сигурно, диктатура. Днес ще проследим как точно се случва референдумът, неговите резултати и цялостни последици.
Едва преди няколко месеца е приключила Втората световна война както в Европа, така и в далечния Изток. Страните победителки започват да предначертават политиката на вражеския лагер и да влияят на населението. Царство България попада в съветската сфера на влияние и е под окупацията на силите на Червената армия.
Всеизвестен факт е, че комунистическата идеология застава твърдо против монархията като форма на управление и всички, които наричат себе си болшевики, го смятат за буржоазен белег върху обществото.
След края на Първата световна война най-големите империи в Европа губят монарсите си – Русия, начело с Николай II, Австро-Унгария, водена от Карл IV, и Германия, управлявана от Вилхелм II. Малко по-късно и Османската империя става република. След май 1945 г. идва редът и на други европейски държави да променят устройството си на управление. За да затвърди позициите си, Отечественият фронт организира референдум, който цели по привидно законен начин да прехвърли непряко властта изцяло в техните ръце.
Настроения за промяна на държавното устройство се появяват още през 1944 г., но има правни пречки, които спират процеса. Една от тях е, че според действащата Търновска конституция България е наследствена конституционна монархия с народно представителство. Никъде не се споменава в основния закон, че може да се извърши промяна към република. Монархията след 9-ти септември 1944 г. се запазва, но смяната на регентството и съставът му са в противоречие с Търновската конституция. За промени в Конституцията се налага свикване на Велико Народно събрание, но тъй като царят е единственият, който може да го направи, а той е едва 9-годишен, това също се явява вид пречка. За да бъде всичко абсолютно легално, властта е трябвало да изчака 1955 г., когато монархът е щял да навърши пълнолетие.
Такова изчакване е било недопустимо и това налага бързите действия на властимащите. По смисъла на закона референдумът за република е незаконен.
Въпреки всички спекулации днес, факт е, че българският народ гласува единно за дадена кауза. Резултатите са фрапиращи: над 90% избирателна активност, над 95% гласуват „ЗА“ република. Без значение политическата и класовата принадлежност, населението пожелава промяна, за чиито последици не може и да подозира.
Предполага се, че властта е използвала страха като оръжие за манипулация на населението, за да гласува то положително на референдума. Много историци повдигат въпроса за това дали вотът всъщност не е фалшифициран. Каквито и да са мащабите на една такава фалшификация обаче, резултатите показват, че към онзи момент болшинството от българи е желаело допитването да завърши с установяване на република.
На 8 септември 1946 г. гласуват малко над 4 милиона избиратели. При 91,63% избирателна активност и 97,01% действителни бюлетини, 95,63% са гласували за републиката. Тези, които са гласували против и недействителните бюлетини, са по-малко от 4%. На 14 септември Върховният съд обявява резултатите и на следващия ден България е обявена за Народна република. Международните общности, начело със страните-победителки от войната, подкрепят референдума, а в България нито една партия не оспорва получените резултати. Регентите на българския монарх, който тогава е на 9 години, приемат резултатите от изборите и налагат неговото напускане на страната, макар да липсва формален акт на абдикация. Младият Симеон II и майка му – вдовицата царица Йоанна се заселват в Египет, а малко по-късно в Испания.
Интересното за кампанията за референдума е, че предварително са изяснени и социалното, и политическото съдържание на републиката. БРП (к) от самото начало твърдят усилено, че България няма да се превърне в съветска република, а напротив – държат държавата да стане „народна република“.
През 1948 г., по време на V конгрес на БРП (к), „народната демокрация“ се обявява за диктатура на пролетариата. Това се налага от Сталин при срещата му с Георги Димитров, Трайчо Костов и Вълко Червенков в Москва. Така България започва промяната си към еднопартийна държава по съветски образец.
От резултатите от референдума опозицията на ОФ също се чувства победител и ликува. Никола Петков е заблуден, че републиката и пълната неприкосновеност вървят ръка за ръка, както и голяма част от народите по това време. Лидерът на БЗНС казва на 17 септември 1946г.:
„От вчера българската република влезе с гордо чело в историята, защото България стана република по волята на целия български народ.
Тая воля е републиката да бъде такава, каквато я мечтаеха Левски, Бенковски и Ботев – чиста, свята и народна.
За възрожденците и за целия български народ републиката значи законност, свобода и социална правда.
Затвори и претърсвания по къщите могат да станат само според законите.
Мъчения, при каквото и да е обвинение, също и конфискации на имотите се запрещават.
Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска.
Българските граждани имат право да съставляват дружества без всякакво предварително разрешение.
Българската република трябва да е основана върху идеята: „Недостоен за свободата е онзи, който не я желае за противниците си така, както я желае за себе си“.
Пълна политическа и икономическа свобода…“
След референдума и преди разпускането на Великото Народно събрание за временен председател на страната е избран Васил Коларов, една от ключовите комунистически фигури в състава на Отечествения фронт. По негово нареждане Никола Петков е отстранен от ВНС, арестуван и по-късно осъден на смърт.
Изборите за Велико Народно събрание се извършват на 27 октомври 1946 г., то продължава до 21 октомври 1949 г. Тогава ОФ получават 70,10% от гласовете, като повече от 50% са за БРП(к). От всички 465 мандата, ОФ получават 366, а комунистите заемат 2/3 от парламента. На 22 ноември 1946 г. се съставя третото правителство на Отечествения фронт и за министър-председател е избран Георги Димитров.
По време на VI ВНС се очертават няколко различни подхода към създаването на новата конституция. Опозицията, съставена от БЗНС – Никола Петков, Демократическата партия и Българската лига за защита на човека и гражданина и др., решават да осъвременят търновския модел според тенденциите в модерния конституционализъм. Първоначално проектът за основен закон на страната на ОФ също заимства от европейските, но добавя и трудни за разбиране принципи.
След дискусия на комисията по подготовка и изготвяне конституцията на НРБ, начело с д-р Минчо Нейчев, проектът на ОФ е представен като единствен такъв. Коалицията вижда причина именно тяхното предложение да бъде прието – при предишните избори промяна в конституцията е била заложена в предизборната програма. Тя е била подкрепена от близо 3 милиона души. След третото четене и саморъчен подпис на всеки от народните представители, основният закон е приет.
Според новата конституция, приета на 14 декември 1947 г., наречена „Димитровска“ след това, върховният орган на властта е Народното събрание. Тя следва съветския модел, като парламентаризмът и разделението на властите биват елиминирани, защото са сметнати за буржоазен остатък. Също така и се гарантират права на държавата да взима участие в преустройството на страната, както и в регулацията и планирането на стопанските и социалните отношения.
Отменя се едноличното председателство на държавата, като тази длъжност бива заменена от новосъздаден орган на държавната власт – Президиум на Народното събрание. Дейностите на Президиума са почти идентични с тези на президента на страната днес, но се изпълняват от колективен орган, който е избран от парламента. Тъй като по същество някои дейности не могат да бъдат извършени от колектив, те се прехвърлят към председателя на Президиума, който извън органа няма правомощия.
Конституцията бавно, но сигурно повежда България към държава, изградена по модела на СССР. Шестото Велико Народно събрание приема общо 356 закона в периода 9. декември 1947 – 21. октомври 1949 г. Те засягат пряко всеки български гражданин и променят изцяло модела на управление и функциониране на държавата. Сред тези закони са Законът за национализация на частните индустриални и минни предприятия, Законът за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, Законът за кооперациите, Законът за народната просвета.
Като цяло VI ВНС остава в историята на страната с приемането на първата социалистическа конституция, което без гласност преобръща отношенията на държавата и обществото. Следващото ВНС, което се свиква след повече от четиридесет години, има същото историческо значение за държавата, само че с обратен политически знак.
Промени в работата на съдебната система и МВР също настъпват. Съдебната независимост е ликвидирана, а милицията може да задържа лица без съдебно решение за неопределен срок. Това е първата крачка към създаването на контролирано единствено от властта общество.
Управлението на България все повече заприличва като на държава-сателит на Съветския съюз, макар и неявно. Целта на обявената „народна демокрация“ е да подготви държавата за тоталитарно управление по чужд модел. Все още присъствието на опозиция към датата на новата конституция не подсказва за тоталитаризъм, но властта стремглаво върви към съветизация на страната.
