Стефан Стамболов – човек, за когото и до днес няма единно мнение. От една страна същински водач на нацията и политик, защитаващ единствено държавните интереси, а от друга – егоцентрик, държал властта чрез терор. С тези две лица Стамболов е представен и от съвременниците си.

Със сигурност човек трудно би могъл да остане равнодушен пред впечатляващата му личност. Някои го описват като харизматичен, манипулативен, готов с лъжа да получи своето. Често е печелел словесните битки и благодарение на таланта си да говори пред аудитория е съумявал да „извлече“ това, което му е нужно.

В следващите редове сме публикували една от най-запомнящите му се речи, произнесена непосредствено след Берлинския конгрес през юли 1878 година. Приятно четене!

 

„Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.

Най-после дойде Руско-турската война и Санстефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части…

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.

Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.

Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!

Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?

Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно…

Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони…

Мъчно. Мъчно и боли…

Нека не приемем Берлинския договор!

Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Стефан Стамболов и речта, изпълнена с тъга
4.7 от общо 119 глас(а)
Марио Мишев
Марио Мишев е на 25 години. Бакалавър по политология в Софийския университет, завършил Френската гимназия в София. Той е един от създателите на проекта "Българска история", автор на пет книги, както и сценарист на документалните ни филми и поредици. Основна част от работата му е ангажирана с обиколките по училища и уроците по родолюбие, които сдружението осъществява от четири години.

5 КОМЕНТАРА

  1. Исмаил, през робството, което едвам не изпепели напълно народът ми, е имало много данъци – не само джезие, но и девширме, кръвният данък, чрез който са отнемали моите братя и са ги учили как да колят бащите ни и братята си, да тъпчат земите и да служат за проклятие.

    Не смей да сравняваш! Нова е наша земя, това е нашата памет!

  2. В Османската империя има около 18 вида данъци, които са редовни и изискуеми от не мюсюлманското население, отделно са събирани още куп данъци,които уж не са редовни, но веднъж събрани от християнина той не е имал право на иск за връщане на недължимо. Данъците са били меко казано нагли, например: „данък за свине“ и „налог в/у свинете, които се угояват“, „произволни такси от вс. дом“ , „зъбен данък“ за дето благоверния муслюманин си е изтъпил зъбите от храната на домакина. Примерите за онова „цветущо“ време и несъстоятелността на т.н. „господстващо“ население са много. Османската „империя“ се разпада, защото нормалното и трудолюбиво население (без значение от вярата) не може да търпи тази дебилна власт и устройство на обществени отношения. За близо 5 века събиране на „кръвен данък“ са събрани от 2 до 4 млн. български деца, така че като гледаме Къванч Татлътуг от „Перла“ ще разберем до къде е стигнал българският ген. За това „ismail“ , ако изобщо си ,а не провокатор, чети повече и недей да вярваш много в „чистота“, „почтеност“, „просперитет“, „величие“ на онова време, което наричаш „турско“ или на съвременния правоприемник, който освен с четене на една книга, „взе малко въздух“ с американски инвестиции и немски технологии.

Отговор