През май 1913 година стотици хиляди българи в Източна Тракия празнуват освобождението си. Само месец по-късно радостта им се превръща в кошмар. Докато българските войници се сражават и умират на бойните полета на Междусъюзническата война, башибозукът и османската армия нахлуват и подлагат мирното население на гонения и изтребление. Стотици хиляди наши сънародници бягат, изоставяйки дом и поминък, десетки хиляди, сред които жени и деца, са зверски убити. Трагедията е огромна, но някак си остава в сянката на Първата национална катастрофа.
Пет години по-късно книгата на проф. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ променя това. Сухата статистика се превръща в история за унищожени животи, пропилени съдби, разбити семейства. Кървяща рана в българското общество, която все още не е зараснала.
КНИГАТА МОЖЕ ДА ОТКРИЕТЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НА „БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ“.
Грозната участ на група манастирци
Видяхме, че на 5 септември село Манастир е нападнато за втори път с големи сили, организирани с явното съдействие на началника на гюмюрджинската автономна милиция Сюлейман бей. То било опожарено, а селяните след отчаяна съпротива избягали в Дуганхисар и оттам, когато на 9 септември и това село е сполетяно от същата участ – в Дедеагач.
Малка част от населението обаче останала в планината, където юначните мъже смятали да се отбраняват с оръжие от башибозука, докато пристигне помощ от България, в което дълбоки вярвали. Когато бях в Гюмюрджина, на 7 декември успях да видя един от тези манастирци, симпатичния Петко Стоянов, млад човек на 27 години. Тогава той беше страшно отчаян, защото не знаеше какво е станало с неговата челяд, паднала в ръцете на озверелите башибозуци. Той все още вярваше, че пленените са живи, скрити някъде из турските и помашките села в Кошукавакско. Не можеше да се успокои пред мисълта, че ако нашите власти продължават да стоят безучастни по този въпрос и не вземат никакви сериозни мерки, за да издирят изгубените, те могат да бъдат затрити от турците, за да заличат по този начин следите от грозното си престъпление.
За жалост, предвижданията на бедния Стоянов се сбъднаха, както ще стане ясно по-долу. Нека първо изслушаме разказа му за събитията преди пленяването на нещастните жени и деца.
„Бях в селото си, Манастир, и при първото сражение, и след това, когато на 5 септември го разсипаха. Баща ми Стоян Митрев (75 г.) убиха още преди сражението, в полето. Като ни пресрещнаха при Карастоянов гроб, се пръснахме в различни страни, на три посоки: едни към селото, други към Дедеагач, а трети – в гората. Аз бях от последните с мои другари и с около 50 жени и деца. Бяхме общо шестима мъже: аз, Петко Стайков, Михал Вълчев, Павел Вълчев, Никола Стоянов и Иван Митрев. Имаше и по-малки момчета.
Стояхме в гората 25 дена и никой не ни нападна. На 25-ия ден сутринта дойде една турска чета, водена от Билял Чауш от Кошукавак, турчин, от Али Чауш, помак от село Казълагач (Гюмюрджинска околия) и Карамаджаров, помак от същото село. Четниците бяха все помаци, около 100 души. Ние имахме пушки. Дойде един помак и ни каза да се предадем, защото иначе ще ни избият всички. Отговорихме, че няма да го направим. Тогава започнаха да стрелят. Три часа и половина се сражавахме. Бяхме на скалисто място. Убиха брат ми Никола Стоянов, 30-годишен. Падна и жена ми Петра Николова (22 г.). Имаше малки деца, хвърлиха ги. Жена ми носеше на ръце 9-месечно детенце, момиче, тя падна, детето с нея. Не зная какво стана, понеже не можахме да се върнем назад. Много деца бяха хвърлени – много.
Сражението стана на два километра от Манастир, близо до една тепавица при селската река. Нашите патрони намаляваха, тогава ние, петима души, си пробихме път и оставихме жените и децата, общо 42-ма души. И до ден днешен нищо не се знае за тях. Имаше между децата 10-ина момчета на по 7 – 8 години. Едно от тях сега се намери в село Казълагач, при помаците, потурчено с името Хасан. Зет ми го открил в това село и си го взел, вечерта го откраднал. Сега момчето е при майка си, в Кючуккьой. То било отделено в Казълагач, един турчин го взел да му пасе овцете.
За жените чухме, че се намират в турското село Химитли. Дадохме на българския комендант тук, в Гюмюрджина, заявление да пратят войска да ги избави. Изпратиха една рота и тя нищо не направи: не направи обиск в селото, а само в кметовата къща, и си замина да смени ротата, която стоеше в с. Мерикос.
Наши момчета заедно с войниците са намерили дреха на една от жените. Сега чуваме, че са в Кърджали. Пратихме една телеграма до околийския началник, а той отговори, че ги няма там. Сега пък казват, че са в едно Кошукавакско село.
Щом избягахме и оставихме жените, минахме в друга част на балкана, оттам потеглихме за България и посрещнахме войските. Трябва да се каже, че нещастното за нас нападение на турската чета стана три дена преди българската войска да настъпи през границата (на 5 октомври). Ако бяхме успели да се укрием само още 3 – 4 дена, нищо нямаше да стане.
Върнахме се с войските в Гюмюрджина и оттогава все търсим изгубените… Нашето село даде много жертви. Досега са избити 120 манастирци възрастни мъже, около 15 жени, труповете им видяхме в балкана и лично ги познахме, например жената на Вълчо Георгиев, на Кирьо Вълчев, на Митро Ангелов. Вдовици, стари жени, момчета и деца – много. Едно момиче на 18 години – Цвета Димитрова, намерихме в балкана убито. Общо от Манастир около 250 души са загинали.“
Петко Стоянов не бе в състояние да разказва повече, тежките спомени го развълнуваха силно и той, за да скрие сълзите си, грабна шапката си и изскочи от стаята, където говорехме. И нямаше нужда повече да питам, защо преди два дена бях записал имената на всички онези нещастни 42 жени и деца, чиято страшна участ постоянно безпокоеше и мен…
