В следващите редове ще прочетете откъс от „С нами Бог. Разкази за битки и герои от Балканските войни“. Книгата на Стоян Тачев ни разказва за паметни личности и събития от войните за национално обединение, някои от които незаслужено са потънали в забрава. Чрез това издание, което реализираме по случай 110 години от Балканската война, възраждаме спомените за воинската доблест и човешките добродетели на нашите предци.
Ако откъсът, разказващ за съдбата на първите български военни летци, ви се стори интересен, не се колебайте да поръчате книгата от нашия онлайн магазин BULGARIANHISTORY.SHOP
Използването на самолети за бойни цели е един от приносите на българската войска към световната военна история. Идеята за формиране на военна авиация се появява през 1910 г., след като група военни инженери – Васил Добревски, майор Васил Ранков и капитан Васил Златаров, настояват за това и думите им са подкрепени с демонстрация на полет от страна на руския летец Борис Маслеников на 15 ноември същата година. Веднага след това Военното министерство започва да търси възможност да закупи самолети, а група от 12 офицери са изпратени на обучение за летци във Франция, Германия, Русия и Англия. С оглед на предстоящата война българското командване прекъсва обучението на трима от тях и ги връща в България, където организира маневри край Шумен между 7 и 10 септември 1912 г. В навечерието на Балканската война българската бойна авиация се състои от един самолет и трима летци – поручиците Симеон Петров, Христо Топракчиев и Никифор Богданов, и единствен техник – Иван Платников, наречени с гръмкото име „Първо аеропланно отделение“, разположено на летище край Мустафа паша [Свиленград – бел.авт.]. Впоследствие Щабът на Действащата армия отзовава и другите офицери, доставя още самолети и дава тази войскова част в разпореждане на генерал Никола Иванов, който командва войските при Одрин.
Бойното кръщение на българските летци е на 16 октомври, когато поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев със самолет „Албатрос“ извършват разузнавателен полет над крепостта, описанието на който намираме в книгата „Българската авиация в Балканската война 1912 – 1913 година“:
Ние летяхме в посока към Одрин. Бяхме на 500 метра височина, когато прелетяхме нашите предни позиции. На 2 километра зад противниковите предни окопи в една угар видяхме турците да влачат на ръце една батарея полски оръдия, която изнасяха на позиция. Наведени над гондолата на аероплана, сочейки заканително нашите юмруци на врага, ние неусетно се намерихме над Одрин. Силното тракийско слънце осветяваше цяла гора от минарета, в центъра на които се извисяваха величествено четирите минарета на джамията „Султан Селим“. Бяхме на малка височина и можахме ясно да различим смущението и лутането на турските войски и населението, предизвикано от нашето появяване. По калдъръмите на Одрин хиляди чалми се молеха на Аллаха. Никой от турците дотогава не беше виждал такава грамадна хвърчаща птица. Нас ни обстрелваха с пушки, картечници, даже и револвери.
По време на полета те откриват, че в района на укреплението Папаз тепе два пехотни полка на противника се готвят да нападнат българите. Това тяхно донесение дава възможност на нашето командване по-добре да организира отбиването на опита на Шукри паша да пробие обкръжението, който се случва на същия ден.
На 17 октомври поручик Продан Таракчиев отново излита и заедно с наблюдателя си – руския доброволец Ефремов, успява да пусне позиви над крепостта, в които българското командване се обръща към жителите на града и ги убеждава в безсмислеността на съпротивата. Самолетът се завръща с 11 пробойни в корпуса и крилата на самолета, причинени от огъня на противника.
На 25 октомври при ситен и студен дъжд самолетът на Радул Милков и Продан Таракчиев, летящ към Баба Ески към щаба на генерал Димитриев, се поврежда и снижава. Поручик Милков го насочва към група дървета и го „приземява“ върху тях. Двамата пилоти падат на земята и докато се окопитват, забелязват наблизо група жители на съседното село, начело с попа, който вика:
– Мир вам! Хора ли сте или дяволи?
Възрастна жена ги доближава, щипва поручик Таракчиев, за да се увери, че е човек, и докладва на събралите се:
– Хора са, хора са, не се плашете!
В лошото време самолетът всъщност пада край Каваклий [Тополовград – бел.авт.], в средата на Сакар планина.
На 18 ноември отново двамата при разузнавателен полет откриват поредния излаз на османска пехота при Папаз тепе. Тази информация помага на българите с решителна контраатака да върнат противника обратно в крепостта.
Следващият ден е фатален за поручик Топракчиев, който става първата жертва в нашата авиация. Сутринта летецът ремонтира своя самолет „Блерио“ – сменя хоризонталното кормило на опашния стабилизатор с такова от друг самолет. Другарите му отбелязват, че с тази нова част вероятно машината му няма да е годна за летене. Но време няма. Към 15 часа офицерът излита и след полет от 200 метра набира височина от 50 метра, нещо невъзможно за тогавашното състояние на техниката. Машината губи мощност и се насочва към земята, където катастрофира и избухва в пламъци.
Описанието на тези тежки минути намираме отново на страниците на книгата „Българската авиация в Балканската война 1912 – 1913 година“ от полковник Никола Кокилев. Един от другите летци споделя:
Картината бе неописуемо страшна – безпомощно да гледаме как всичката тази маса на самолета и човека стават бързо на въглени пред очите ни. Въпреки покрусата, която почувствахме, без да губим време, всички се спуснахме на помощ. Но едва уловихме опашата и задърпахме горящия труп на поручик Топракчиев, последва експлозия от револверните му патрони – огънят възпламеняваше и револвера на летеца. Веднага всички бързо се отстранихме. Скърбящи, че така безпомощно загива нашият другар, и съзнавайки, че трябва да му се помогне, ние се спуснахме отново и издърпахме настрана горящия самолет, а летеца Христо Топракчиев загасихме с шинелите си. Картината бе ужасна. Летецът бе цял облян с моторно масло, с овъглено лице, със счупени бедра над коляното и счупени ръце над китките. На мястото, където загина летецът, сега има поставен само един камък. Летецът бе тържествено погребан в старото гробище на Свиленград.
Така мъченически загина той, за да стане първата жертва на въздушната война, дадена от малка, но велика по дух България.
На 20 ноември българската авиация извършва първата в историята военна бомбардировка над укрепен град – над Одрин са пуснати няколко бомби от височина 500 метра. Бомбите са самоделни, някои от тях – дело на самите летци. Капитан Величков, конструктор на най-ефективната бомба – „Величко“, получава поръчка за изработката на 50 бомби, които са готови само за 3 дни.
С развитието на бойните действия са формирани други две авиационни отделения. 2-ро отделение е придадено към 1-ва армия, а 3-то – към новосформираната 4-та армия. Пилотите от тези отделения също се отличават със смелост и съобразителност, а в края на войната поручик Симеон Петров дори успява да прелети над Цариград и да пусне една бомба и позиви.
Макар снабдени не винаги с най-добрите самолети, неразполагащи със запаси от резервни части или многоброен състав от техници, българските пилоти проявяват смелост, находчивост и съобразителност и с действията си спомагат за успеха на българската войска в тази война. Опитът в тази война води до развитие на военната авиация в големите европейски държави, които се учат от летците на малка, но храбра България.
