С огромно удоволствие публикуваме разказа на нашия читател Александър Санков. Той ни изпрати тази интригуваща художествена творба, посветена на героичната Дравска операция, за която сме ви разказвали неведнъж. Приятно четене!

Слънцето беше на път да изгрее. Погледнах часовника си – точно 6 часа. Обикалях окопите и защитните линии, за да се убедя, че всичко е наред. Повечето войници още спяха, но имаше и хора, като мен, неспокойни за предстоящата битка и не успяли да поспят дори и за миг през тази топла мартенска вечер. Видях един от най-доверените си войници и добри другари – ефрейтор Красимир Илиев. Беше типичен българин, с когото само можехме всички да се гордеем – висок, топли кафяви очи, с черна коса, със смело сърце и голямо чувство за хумор. Всеки път, когато го виждах си спомнях за онзи момент в който спаси живота ми, пробивайки немския обръч, който се беше заформил около моята рота и заедно с него и дошлото подкрепление успешно отстъпихме през пробойната.

– Илиев – провикнах се аз, но той се беше вгледал някъде напред и не помръдваше. Отидох при него. Само с едно отсечено движение на ръката ми показа да приклекна.

– Погледнете там, другарю полковник! – и ми посочи една къща в началото на селото.

Сега, може би е време да се представя – казвам се Александър Георгиев, полковник от състава на I Българска армия и главнокомандващ 11. Пехотна дивизия. Заедно с 3. пехотна Балканска Дивизия бяхме поели южния сектор от отбранителната линия на северния бряг на река Драва.

Взех бинокъла и погледнах към къщата – на пръв поглед нищо необичайно, но проблясък в левия прозорец привлече вниманието ми. Слънцето се беше показало на хоризонта. Вгледах се по-внимателно и видях немски снайперист, който за наше щастие, явно още не ни беше забелязал.

– Бързо, събуди всички!

След около десетина минути всички войници и офицери бяха на крак, готови за бой. Снайпериста го нямаше, но нещо не ми даваше спокойствие.

– Какво ли ще стане? Страх ли те е? – попита ме ефрейтора

– Мен ли? Не! Отдавна не се страхувам от такива неща! Смъртта не е страшна! Нали така момчета? – обърнах се аз към групичка млади войници

– Не е, другарю полковник! Мен повече ме е страх от тъщата вкъщи, отколкото от смъртта!

Избухнахме в смях…

– Абе момчета, ако Хитлер е такъв цербер… малее… неговата тъща каква ли е?

– Сигурно има по-големи мустаци от него и крещи така, че чупи прозорците на дома си с писък!

Избухнахме в още по-голям смях и сякаш това зареждаше момчетата и изпиваше от тях и последните нотки на страх и уплаха.

Изведнъж чух, че някой ме вика:

– Другарю полковник, другарю полковник! – Погледнах зад себе си и забелязах сержант Панайот Стойков – нисък, приятно закръглен мъж на средна възраст. Той търпеше непрекъснатите укори, че е страхливец и че няма място в редиците на 11. дивизия. Беше радист и явно имаше някакви новини. Останал без дъх, дойде до мен и с пресипнал глас каза:

– Получихме сведения от разузнаването, че немците се готвят да форсират реката. И че срещу нас е част от най-елитната и жестока немска армия – 1. и 2. СС дивизии и 12. Механизирана бригада.

Останах стъписан, но това не беше изненада. СС дивизиите се състояха не от войници, ами от зверове жадни за кръв.

– Чуй ме хубаво, Стойков! Искам да предадеш моята заповед точно и ясно на лейтенант Рачев – командир на артилерийския корпус на 3. и 11. дивизия – искам барабанен огън по селото и южния бряг на реката.

– Слушам! – отсече той и се зае с радиостанцията, за да се свърже с артилеристите.

Изправих се пред мойте войници:

– Момчета, не трябва да позволяваме на немците да форсират реката, дори не бива да допускаме да стъпят на този бряг. Ако се наложи ще умрем до един, но няма да отстъпваме и метър назад. Ура!

– Ура! – поеха всички и полето се огласи от рева на българските защитници.

– По позициите!

Всички се прикриха в окопите и приготвиха оръжията си. В следващия момент жесток тътен разтресе земята.

– Лейтенантът! – казах си аз и погледнах към селото, което се тресеше от първите паднали снаряди. Но немците бяха започнали форсирането. Един снаряд падна до немска лодка и я обърна. Войниците вътре се опитаха да се изкатерят върху нея, но нашите картечници не им позволиха.

– Слушай моята команда! Искам непрестанен картеч по брега.

Още със стъпването на първия фриц, картечниците затракаха зловещо. Немците падаха един след друг.

– Не спирай огъня! Момчета, напред!

Първите два окопа се изправиха и с вик „ура“ тръгнаха към фрицовете. В следващия момент влезнахме в тежък ръкопашен бой. Немците бяха добре обучени, но не можеха да се сравняват с българите. Един фриц извади ножа си и го заби хладнокръвно в гърлото на едно от моите момчета. При тази гледка българите се озлобиха още повече и забравиха що е човечност и жал. Бяха озверели лъвове, които искаха мъст за семействата си и всичко, което бяха загубили и бяха изстрадали заради Третия райх и войната. Започнаха да стрелят по швабите от упор с автоматите си. Някои вместо ножове ползваха лопатките си. Нямаше жал в тази битка. Ефрейтор Дюлгеров бе паднал на земята пред немски войник. Хвана го за крака и го събори, след което докопа един камък и го стовари върху главата му. Немецът не мръдна повече. Редник Симеонов, по прякор – Звяра, се изправи с внушителната си фигура, пред един фриц. Когато се биеше, той наистина бе звяр и не се страхуваше от нищо. Беше напълнил устата си с пясък, който изплю в противниковото лице. Немецът покри очите си и се опита да ги разтърка, докато Звяра заби лопатката си във врата му.

Започнахме да взимаме превес в боя, когато чух някой да крещи:

– Танкове!

Погледнах на отсрещния бряг и съзрях няколко Панцера, насочващи се към нашите позиции.

– Момчета, към окопите!

Всички тръгнаха назад и се прикриха отново. Това не бе отстъпление.

– Бързо отиди при противотанковите и им кажи незабавно да открият огън по Панцерите, докато са в реката!

– Слушам, другарю полковник!

Погледнах през бинокъла и видях 5 танка, настъпващи към позициите. Бяха започнали форсирането и сега беше моментът да ги ударим.

– Другарю! Дайте на мен да ги изтрепа тия шваби!

– Симеонов, твърде е опасно! Знам, че не ти пука за живота ти, но на мен ми!

– Другарю полковник! Лейтенант Китов, иска да говори с Вас!

– Полковник Георгиев, слуша!

– Другарю полковник, говори лейтенант Китов – командир на 1. механизирана бригада. При вас сме след по-малко от 10 минути! Ще можете ли да удържите дотогава?

– Колкото се налага, толкова ще държим!

– Разбрано! Пазете се!

Погледнах отново към реката. Танковете бяха някъде по средата. В този момент откриха огън по окопите. Навсякъде се разхвърча пръст, която падаше по главите ни. Под прикритието на танковете, тръгна и втора немска щурмова вълна.

– Огън по пехотата! Картечниците! Всички! Хайде момчета! – виках окуражително. Погледнах отново към брега и видях как първият танк бе поразен от снаряд, попаднал точно между купола и тялото му. Целият избухна в пламъци и спря на място. Втори танк заходи зад него и стреля по посока на оръдията ни. Снарядът попадна между две от тях, но рани част от екипажа на едното. Пълначът и мерачът, се строполиха на земята, но бързо се окопитиха. Макар тежката рана на ръката и шокът, пълначът взе нов снаряд и го пъхна в оръдието. Последва нов изстрел, който обаче рикошира от бронята на танка. От своя страна, той също стреля и този път порази оръдието. Но изведнъж танкът също избухна в пламъци.

– Наши са! Наши! – крещеше един войник.

Погледнах наляво от атакуващите немци и съзрях няколко български танка, движещи се в колона по брега на реката. По пушещото дуло на първия, разбрах, че той беше поразил немската машина. Окрилени от дошлата помощ, заповядах нова атака „на нож“ и не след дълго, отново влезнахме в ръкопашен бой с немците. Един от техните танкове стреля и откъсна крака на едно от момчетата ми. То падна и лежейки на земята хвана с ръка щика на немеца, опитал се да го намушка. Използвайки и втората си ръка, превърна противниковото оръжие, в пръчка с която повали противника. След това взе пушката и го намушка с щика. Звяра видя това и се затича към немския танк. Изкрещях му, да се върне, но напразно. Българските машини стреляха по швабите и извадиха от строя още един танк. Останалите два обаче, концентрираха огъня си, към челния български и след залпа, машината избухна в пламъци. Без да мисля, взех две момчета и се затичахме към мястото. През това време Звяра се покатери на немския танк. Извади една граната. Отвори люка и я хвърли вътре. Чу се глух взрив. Но според Звяра това не бе достатъчно. Той отново отвори люка и изпразни целия пълнител на автомата си вътре. През това време успях да стигна до българския танк, който гореше. Отворих страничния люк и оттам изпадна един от танкистите. Проверих пулса му. Беше в несвяст. Редник Петров се покатери отгоре и отвори другия. Оттам с почернено лице се показа Лейтенант Китов. Той се огледа след което, Петров му помогна и го извади.

– Водачът! Водачът е тежко ранен и заклещен! – изкрещя Китов. Изтичах до предния люк и отворих и него. Протегнах ръце и хванах момчето под мишниците. Опитах да го издърпам и в този момент, то изкрещя. Един от лостовете се беше прегънал и затискаше крака му като в менгеме. В този момент другите танкове ни оградиха, за да ни пазят от враговете.

– Трябва да стигнем до този лост!

– През мястото на картечаря може! – каза изнемощяло Китов. Отворих люка отляво на този. Картечаря за жалост бе мъртъв. Извадих трупа му, след което влезнах на неговото място и погледах водача. Младо момче, на не повече от 20 години. По лицето му ясно си личеше жестоката болка. Протегнах се към краката му. Видях лоста.

– Няма смисъл! Оставете ме тук! – говореше тихо и със сълзи на очи, момчето – Само кажете на мама и татко и сестричката ми, че много ги обичам!

– Има смисъл, момчето ми! Има! – отговорих тихо и хванах ръката му. След това хванах лоста и започнах да го бутам със цялата си сила. Той започна да се връща назад.

– Петров, дърпай момчето! Бързо!

Редникът се пресегна през отвора и отново захвана танкиста. Започна да го дърпа нагоре, но отново не стана. Напънах още малко и кракът леко по леко започна да се измъква. Китов също се включи в изтеглянето и помогна на Петров. Накрая всички танкисти бяха навън. Положих картечаря на земята и клекнах до него.

– Ефрейтор Кънев… това е братът на водача на танка… – промълви лейтенанта. Стиснах юмрук и затворих очи. Не можех да повярвам на това, какви зверове сме ние, хората. Ние старите, да умираме, ако трябва… но защо и младите? Защо и те? Защо? Взех се в ръце и помагайки на спасените танкисти ги отведохме до лазарета.

Боя продължаваше с пълна сила. След още няколко тежки сражения, немците започнаха да отстъпват. Беше наш ред да атакуваме. Артилерията беше затихнала, а земята покрита с трупове.

– По лодките момчета! – заповядах въпреки тежките загуби и въпреки нежеланието за повече жертви, независимо от наша или немска страна.

Бях в първата лодка. Реката бе спокойна, придобила аленочервен цвят от кръвта на българи и немци. Бяхме останали малко повече от половината дивизия. Трябваше да изтласкаме противника южно от Драва Соболч. Веднага щом стъпихме на брега, картечница разположена в една полуразрушена къща започна да бие по позициите ни. Не можехме да мръднем. В този момент забелязах сержант Стойков да пълзи към картечницата. Никой не можеше да повярва, че това е онзи човечец, смятан за страхливец.

– Прикривайте го! – изкрещях аз. Не можех да сваля очи от него.

– Стреляйте момчета, не спирайте! – провикна се друг.

Беше на около десетина метра от къщата, когато един фриц му се нахвърли отгоре и двамата влезнаха в ожесточена схватка. Немецът беше много по-едър от сержанта и ако бяхме останали безучастни надали сега щях да ви разказвам тази история.

– По дяволите! – имах само една възможност… това бе един от най-тежките и трудни избори, които трябваше да направя. – Момчета, ако ще умираме, нека да е в битка, а не криейки се от врага. За майка България и за сержанта – Напред! Ура!

Изправих се, тръгнах и всички войници ме последваха.

– Пригответе гранатите! – извиках аз – Мятай по картечницата! – и в следващия момент тази картечна позиция замлъкна завинаги. Веднага се притекох на помощ на сержанта, който лежеше полумъртъв. Хвърлих се върху немеца и започнах да го налагам жестоко. Той извади ножа си и замахна. В този момент проехтя изстрел и фрица се строполи на земята. Погледнах и видях ефрейтора, който спаси живота ми за втори път. Отърсих се от стреса, кимнах му в знак на благодарност и приклекнах до сержанта. Лицето му беше окървавено и той едва дишаше. Едва сега забелязах, че беше тежко прострелян в корема. Притиснах раната, а той само ме погледна и промълви:

– Видяхте ли другарю полковник, видяхте ли, че не съм страхливец, че и аз съм човек, който носи България в сърцето си и съм готов да умре за нея.

Със сълзи на очи го погледнах и му казах, че никога не съм мислел, че мойте войници са страхливци, а напротив – винаги съм смятал, че те са най-смелите мъже, които познавам. Той стисна силно ръката ми и ме помоли да не затискам раната, че иска да умре като герой, дал живота си за родината. Не можех и да си помисля, че ще го оставя да отиде на небето. Вдигнах го на рамене и го занесох до лодката. Повиках ефрейтора да ми помогне. Положих сержанта, като продължавах да затискам раната, а ефрейтора загреба обратно към нашия бряг. Явно природата също скърбеше, защото реката сега беше буйна и форсирането беше много трудно. Тя шумеше и се пенеше. Пръски вода падаха по лицата ни.

През целия път се молех на Бог да не отнема живота на сержанта. Стигнахме брега и аз отново вдигнах героя на раменете си, а ефрейторът затискаше раната му. Стигнахме до лазарета и го оставихме на грижите на санитарите. Заедно с ефрейтора преминахме реката за пореден път, като замалко лодката да се преобърне, но когато стигнахме, видяхме ликуващите българи. Драва Соболч беше освободено и мисията изпълнена.

На следващия ден лично Генерал-лейтенант Владимир Стойчев – главнокомандващ на I Българска армия, поздрави 11. и 3. дивизии и награди сержант Стойчев и редник Симеонов с орден „За храброст” – 1 степен. За пореден път полето се огласи от българското „Ура“ !

След края на войната аз се пенсионирах, а сержанта се изкачи до чин майор и бе горд баща на две момчета. Ефрейторът също се отказа от армията и стана учител. Редник Стоянов се премести в полицията. Лейтенант Китов се отдаде на хобито си да рисува и събира и изучава растения. Всички ние учехме децата си, да бъдат миролюбиви и да обичат другите. Да не съдят и нападат заради различна националност или етнос. Да помагат, да се грижат и да обичат. Да пристъпят към война и бой, само и единствено, когато е застрашена свободата им и когато нищо друго не е помогнало. Искахме да предотвратим повече войни и безсмислени жертви на политиката и политическите интереси. Дори и сега, когато затворя очи, пред мен изскачат образите на всички онези мъже оставили костите си на бойното поле. Всички онези млади души, погубени заради това безсмислие наречено война. Бях горд и щастлив, че съм имал честта да служа с такива храбри бойци дали и били готови да дадат живота си за България и силно се надявам никога повече това да не се налага, защото вярвам, че всички можем да живеем в мир, любов и разбирателство.

Александър Санков

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Пролетта на 1945 година
4.9 от общо 28 глас(а)
Българска история
От създаването си до днес „Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ. Нашата мисия е да достигнем до всички, които проявяват интерес към науката, а с приоритет е подрастващото поколение.

1 коментар

Отговор