Тъмата беше толкова непрогледна, че очите на Александър сами рисуваха фигури и силуети с тебеширено гъстата мъгла върху небесното платно. Водните изпаренията, премесени с плътен барутен дим танцуваха по уморените му клепки като бавно, тежко и продължително се опитваха да ги затворят. Разбрали, че не могат да надделеят, те се дотъркаляха върху офицерския му шинел и го покриха като с воал, скривайки го още повече в тъмното.
Чу се далечен снаряд. Войниците до него трепнаха и се разшаваха от страх. Някой се прокашля. Александър извади от чантичката си сребърна табакера с инсигнации А.К., издърпа елегантно от нея една цигара и я запали. Първото тютюнево кълбо изпълни дробовете му. Чу се повторно снаряд, но този шум отекна в ушите на Александър като писък на локомотив. Спомни си как веднъж като малък пътуваше с баща си от София до Русе по покана на високопоставен руски офицер от запаса. В мислите му се върнаха ярките светли и просторни зали на крайдунавския дом, изящния прием, който му се струваше като приказен бал.
Дръпна отново от цигарата и дробовете му се разшириха, за да поемат повторно от катранения опиум. Мозъкът му беше парализиран и калейдоскопично прехвърляше сцени от отминали дни. Пукането и тътенът на картечниците се бяха слели в едно прищракване, което служеше на съзнанието му при механичната смяна на кадрите. В един от тях незнайно защо се появи нежния и ангелски образ на София Ладмирова. Графичният рисунък и тютюневият дим не можаха и сега да замъглят големите и широко отворени кехлибарени очи, с които тя гледаше Александър без дори да премигва. Черно-белите изображения и нюанси се преливаха едни в други и бавно се разливаха в някаква бъркотия, когато идваше следващия кадър, съпроводен от прищракване. Този път обаче не се случи така. Цветният и различен образ на младото момиче остана в съзнанието му. Това беше онази последна нощ, която той прекара в столицата, часове преди да замине за фронта. Внезапно на вратата се звънна. Той сякаш и сега чу този звън. Александър отиде да отвори, тъй като Стаменко беше мобилизиран, а домашните вече бяха напуснали къщата. Пред масивната дървена порта, стоеше младото момиче със семпла карамелова рокля със скромна дантела около шията. Цялата й свежест и младост бе покрита с тъмна перелина. В ръцете си държеше стръкче здравец.
– Ваше Превъзходителство – промълви тихо съвсем София и подаде на младия мъж стръкчето. – Желая Ви късмет. Върнете се…
Очите й се бяха напълнили с капчици солена вода, която търсеше своя път навън. Александър я задържа, хващайки я нежно за ръката.
– Какво правите тук? – попита изненадан и неразбиращ той. – Баща Ви знае ли, че сте тук посред нощ?
Момичето затвори очи за миг очи и отново погледна Александър.
-А Вие какво правите тук още? – на свой ред го попита тя. – Това вече не е Вашият свят, нито Вашата родина. Това е чужда война, а Вие се хвърляте в огъня тъй безразсъдно. Нима искате да умрете? Нима в живота Ви не е останало нищо, за което си струва да живеете?
– Ще изпълня дълга си към родината. Аз съм преди всичко българин, роден и израснал тук. Вие добре знаете това – спокойно й отвърна той. – Нещо повече: аз съм български офицер. А после нека съдбата сама реши какво да прави с мен.
Момичето хвана ръката му в малката си и студена длан. Тогава той разбра колко сила имаше в София и във всеки неин поглед. Едва в онази нощ той разбра вълнението й, когато веднъж преди много време я покани на танц, защото беше загубил облог с по-голямата й сестра Елеонора. Танцуваха дълго, а момичето радостно и замаяно от щастието не сваляше и тогава очи от него. Руменината на лицето й, Александър отдаваше на танца, но едва сега той разбра, че това бе балдахинът, с който девойката неопитно прикриваше невинната си тайна.
Цигарата свърши. Изчезна и големият екран, на който се прожектираха спомените на Александър. Едва тогава той забеляза, че войниците се бяха размърдали и бяха заели позиции в очакване.
– Капитан Келер – промъкна се получуто до него един поручик. – Дойдоха сведения от щаба на Първа българска армия, че немците форсират река Драва тази нощ. Ще обсадим предмостието…
Картечният шум се чуваше все по-ясно. Александър спря да слуша и като полудял взе бинокъла. През запотените стъкълца видя позицията, на която бе разположена една от германските картечници. Беше съвсем близо, отсам реката. Младият офицер зареди пистолета си и тръгна приведен напред с бързи крачки. Поручикът продължаваше да говори нещо, но капитанът не го чуваше.
Приближавайки реката почвата ставаше все по-влажна и краката на Александър се подкосяваха, затъвайки. Той не обръщаше внимание на това и почти фанатично се движеше напред към целта. Острата миризма на барут и блато го задушаваха. Той се прокашля, но продължи напред, нагазвайки в реката. Тогава си спомни как заедно с другите офицерски деца се къпеха в морето и играеха на пирати по бреговете на царската резиденция Евксиноград. Това бяха безгрижните лета, когато баща му граф Николай Едуардович Келер служеше като царски адютант. Веднъж беше нагазил също така в морето, опитвайки се да спаси дървения кораб, направен от бащата на Стаменко. Морските вълни го дърпаха плавно и леко навътре. Александър вече не усещаше дъното и започна да плува. Плуваше бавно и тихо, за да не отмества вълните, които само това и чакаха, за да скрият в обятията си откраднатата платноходка.
Неусетно Александър беше преплувал реката и беше вече съвсем близо до картечницата. Ясно се виждаха и телените заграждения, които наскоро бяха сложили българските войници. Шинелът му беше станал непоносимо тежък и той започна да пълзи по пръстта, притаявайки дъх. Усещаше ударите на сърцето си отчетливо сякаш оловно топче се търкаляше из цялото му тяло. Това беше от вълнение и страх. Навярно същото е усещала онази нощ и София, идвайки при него. Защо отново се сети за нея? Защо точно сега? Александър събра сили изведнъж. Изправи се бавно и решително. Стреля. Тъмният силует от картечницата също стреля, но няколко пъти. Раниха ли го? Александър не чувстваше нищо. Само една топлина отваряше гърдите му и се разливаше постепенно към гърлото. Той падна на земята, опита се да се изправи, но не можеше. Главата му бучеше със страшна сила и погледът му се затъмняваше още повече. Пълзейки по влажната пръст, той продължаваше да се доближава до картечницата. Телената ограда сега приличаше на бурлив плет от тръни. Трябваше да стигне…

* * *

– Много ли са ранените – машинално попита хирургът, слагайки гумените си ръкавици.
– Стотици са, докторе, и то само за първото сражение – бързо му отвърна млад войник. Той веднага се досети, че хирургът искаше да знае дали познава някои от тях – Сред ранените има много офицери и …
Хирургът го погледна изпитателно, присвивайки вежди. Лицето му беше бледо и измъчено от безсънните нощи в лазарета. Младият войник се смути. Криеше нещо. Хирургът махна с ръка и тръгна напред. Нямаше време за губене. Войникът го последва.
На операционната маса лежеше млад мъж целия в кръв. Дишаше много слабо и тежко. Беше в безсъзнание. Лицето на хирурга стана още по-бледо и жълто. Той свали очилата и маската си. Погледна обратно към войника, който на свой ред сякаш гузно гледаше надолу в земята. Хирургът докосна следите от куршуми по гърдите на ранения. Даде знак на сестрата да му подаде инструментите.
– Този човек е напълно луд – промълви хирургът почти гневно.
– Тъй вярно – отвърна му младият войник. – Действал е безразсъдно, но е успял да завземе картечната позиция. Сякаш обаче е искал е да го убият. Разбираемо е де, той няма какво повече да губи. Червената армия нямаше да го остави жив така или иначе. Той е враг на народа…
Хирургът погледна гневно войника и остави инструментите. Надигна леко на една страна ранения, за да провери дали има следи от куршуми откъм гърба. Младият войник се засрами от казаното, но погледна към с увереност и дързост към хирурга:
– На фронта всички сме български войници, докторе. Бием се братски за родината си – долната му устна трепна от вълнение. – Що е родина, всеки знае по своему. Нека Господ да ни съди затова. В тоя миг обаче тя значи само България. За всички ни е тъй.
Хирургът отново взе инструментите. Операцията щеше да е трудна и тежка, но трябваше да опита. Преди близо двадесет и пет години Николай Едуардович издъхна в ръцете му край Дойран. Сега беше различно. В ръцете си държеше не само живота на смелия му син, но и сърцето на дъщеря си София.

Автор: Мария Златева

Разказът е отличен в литературния конкурс „Българийо, за тебе те умряха“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор