След получаване на вестта за готвеното въстание в българските земи, българската емиграция в Румъния не останала безучастна. Започнало събирането на средства за въоръжаването на няколко чети, които да преминат в България в помощ на въстаниците. От самото начало Ботев взима активно участие в набирането на доброволци и събирането на пари за въоръжаването им.
На 20 април 1876 година, когато въстанието избухва, Ботев се намира в Одеса. Той бил там, за да събира средства и да доведе български офицери, които били на руска служба. Оттам той довежда бъдещия военен командир на четата си Никола Войновски. След отказа на Филип Тотю и Панайот Хитов да преминат река Дунав, предвождайки създадените чети, те остават без войвода. Това налага избора на Ботев за главен войвода. Четите се сливат в една сборна под ръководството на Ботев. До слизането на четата на Козлoдуския бряг Христо Ботев считал себе си само за номиниран за войвода. Според него водачът трябва да бъде избран от четниците, а не наложен. Затова след слизането на българския бряг първа задача на четата е да си избере войвода. Единодушно за такъв е определен Ботев.
Няма как една голяма чета, наброяваща около 200 души, да премине Дунав незабелязано, ако се прехвърли с множество малки лодки. Налага се да бъде измислен различен план.
Идеята за превземане на параход и заставянето на екипажа му да свали въстаниците на българския бряг не е нова. Още през 1841 година легендарният Ангел войвода прави това в Мраморно море. През август 1875 година в БРЦК също се обсъжда възможността за подкрепа на бъдещо българско въстание чрез стоварване на четници с кораби.
На различни хора се преписва мисълта за тази идея. Според Заимов нейни вдъхновители били Никола Обретенов и Георги Апостолов. Панайот Хитов пък посочва, че това е негов план, споделен с Ботев в един техен разговор. Според други идеята е на БРЦК. На когото и да е тя обаче, неоспорим факт е, че именно Ботев се заема най-активно с нейното осъществяване.
Според плана четниците трябва да се качат на различни пристанища, дегизирани като обикновени пътници в по-голямата си част градинари. Оръжието трябвало да бъде качено в сандъци, от които да бъде извадено в точния момент, когато дойде време да бъде установен български контрол над парахода. За по-голяма сигурност Ботев съобщава плана на малка част от четниците, като на повечето било казано, че отиват в Сърбия.
На 16 май 1876 година започва осъществяването на плана. Избран е парахода Радецки. Първите четници начело с Христо Ботев се качили на пристанището в Гюргево. Билетите на повечето са за различни дестинации, забранено им е да говорят един с друг, за да не усъмни някой в тях. Два сандъка с оръжие са качени чрез хитрост по предварително изготвен план. След като всички пътници са на борда, Димитър Пехливанов хвърля в Дунав петел, който взима със себе си. Четниците започнали да викат, че човек е паднал от борда. В настаналата суматоха незабелязано са качени още двата сандъка с оръжие. В първа класа се настаняват Христо Ботев, Сава Катрафилов и Димитър Икономов. Те се преструват на търговци, говорейки си на румънски неща, свързани с търговията.
От Зимнич, второто пристанище след Гюргево, се качват 15-20 момчета, също преоблечени като градинари, носещи тежък багаж. От Турну Мъгуреле се качват голям брой четници – около 60 души. Заедно с тях са едни от най-близките помощници на Ботев – Никола Войновски, Спас Соколов и брат му Кирил Ботев. 9 души са били част четата на Стоил войвода, която е разбита в Сливенският Балкан. Качват се и Никола Кючуков заедно с още десетима, които са въоръжени с ками и револвери, като тяхна задача е да пазят оръжието и при опит за конфискуването му от властите да окажат съпротива. След натоварването на пътниците парахода потеглил към следващото пристанище. Никола Кючуков най-точно описва обстановката в кораба.
„След това истинска тишина владееше. Шумоленето на тихия Дунав, хладния пролетен ветрец и мисълта, че изпълняваме най-честно дълга си пред народния идеал тургаха в движение най-деликатните струни на нежното сърце и човек, унесен, доволен от себе си, заспива. Цялата почти дружина се беше отдала на сън. Гледаш един тук се усмихва в съня си, друг там, прилични на малко дете, което прави така от целувката на майка си в люлката, когато то спи”
При потеглянето от Турну Мъгуреле, след „Радецки” тръгва един турски кораб, натоварен с войници. Въпреки опасността, Ботев запазва спокойствие, подканвайки останалите да се придържат към плана. При пристанището на Корабия се качват още 35 четници. Успешно е извършено и натоварването на основната част от оръжието, събрано в 6 сандъка, за които отговарят Чакъров и Николаки Русович. След Корабия следващата спирка на парахода е Оряхово. Там се качили дошлите от Враца Стефанаки, Савов и Сава Петров. Те увещавали Ботев да не преминават в България, а да продължат за Сърбия понеже във Враца все още не били готови. Провели се преговори, в които се решило четата да продължи своя път според плана. Сутринта на 17 юни 1876 година „Радецки” приближава Бекет. Четниците, които се качват от това пристанище, са около 25-30, а според Никола Обретенов – 45. Сред тях има и важни за четата лица, сред които Петър Симеонов от Велес (Перо Македонеца), който трябва да бъде подвойвода, Георги Матев от Свищов – байрактар и съветник, Иваница Данчев от Свищов – авангард. Така всички четници вече са на парахода.
След напускането на пристанището Корабия Ботев заедно с най-близките си сподвижници се събират в един ъгъл на втора класа. На това своеобразно заседание е обсъден начинът, по който да бъде завзет парахода, обсъдено е точно мястото му на спиране както и особените мерки, които да се вземат за запазване на реда на борда. Не трябва да се нарушава спокойствието на другите пътници от каквато и народност да са те, а четниците трябва да се въздържат от непристойно поведение спрямо тях, дори и при решителна съпротива от страна на параходните власти не трябва да се прибягва до насилие и жестокости, които биха придали на нападението разбойнически характер. В случай на съпротива, капитанът трябва да бъде арестуван, а управлението на парахода следвало да се поеме от Сава Катрафилов и Давид Тодоров.
На 17 май е даден сигналът, който всички чакат. Ботев излиза на палубата, придружен от Никола Войновски и Димитър Икономов, облечени в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блести българския лъв. Те държат револвер в лявата и сабя в дясната ръка. Според някои сигнала, който Ботев дава, е вик „На оръжие, момчета” , според други са три изсвирвания със свирка. След даването му настъпило масово оживление. Четниците за секунди захвърлят старите дрехи и обличат униформите. Нетърпеливи, те не могат да дочакат отварянето на сандъците. Започнали да ги разбиват и да вадят от там оръжието. За минути от мирни пътници те се превръщат в една добре въоръжена войскова част. Войновски дава команда да се строят двама по двама. Ботев се изправя пред четата, облечен във военните си дрехи. Никола Обретенов го описва по следния начин:
„Хубав като Аполона, страшен и войнствен като Марса.”
Всичко се осъществява по план. Пътниците са затворени в първа и втора класа, като при тях не се допускало да влиза никой, за да се предотвратят инцидентите. Контрол е установен над целия кораб. Капитанът е заставен да изпълни исканията на българите. Всичко върви по план, никой не е пострадал, което е най-важното. Корабът поема с пълна пара към Козлодуй. След няколко трудни маневри „Радецки“ акостира на брега. Поради факта, че там няма пристанище, параходът трябва да достигне до сушата с носа си без той да се повреди. Трябва да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението. След акостирането за въстаниците е положен здрав мост, по който да слязат на сушата. Ботев очевидно остава доволен от действията на капитана и с благодарен поглед стиска силно ръката му. Капитан Енглендер никога не забравил финалната сцена от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг. Той я описва в спомените си по следния начин:
„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.
Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна. След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:
-Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.”
Безпогрешно изпълнената задача по превземането на парахода „Радецки” е едно от многобройните доказателства за гения на Ботев. Сензационният акт постига своята цел. Те са споменавани не като разбойници, а като герои. Във все повече вестници се пишело за малкото българи, които дръзнали да се опълчат на империята, показвайки на света, че поривът към свобода е по-силен от страха от смъртта.
