„…Елате, братя с мене.
Може да дотрябва и хора да
се убиват, свобода без жертви
не може. Може и да не сполучим,
но ще посеем поне семето, от което
после ще изникне чистата свобода“.
В българското революционно движение има личности, които са оставили своята историческа диря, но поради една или друга причина не са останали запомнени в националната ни памет. Те са популярни на местно ниво – там, където са родните им места.
Именно за една такава личност ще ви разкажем в настоящия материал. Никола Филиповски, познат още като капитан дядо Никола, е човек с изразен характер, бунтар, воевода – типичен български революционер, който не е пожалил нищо в името на идеала – свободата на България.
Средата на XIX век е белязана от редица събития, които оставят отпечатък в европейската история за десетилетия напред. Едно от тях е Кримската война от 1853-1856 г. В тези тягостни години на изпитания между големите империи, кръвопролитни борби за влияние, по българските земи тиранията не изменя своя облик. През 1856 г. в Търновско и Габровско – два региона с доказана духовност, избухва въстание. Негов водач е капитан дядо Никола. Четата му, малка по численост, преминава от манастира „Св. св. Петър и Павел“ в Лясковец към Трявна и Габрово.
Малко факти за живота и дейността на капитан дядо Никола са ни известни днес. Като цяло той е легендарна личност. Роден е около 1800 г. като няма точни данни за родното му място – според някои изследователи е роден в Силистра, а според други в близки румънски селища, където има много изселници от Силистренско и Тутраканско. Също няма точни данни и кога е било първото му „бойно кръщение“. Според тревненския общественик Богомил Даскалов младият Никола Филиповски е участвал като доброволец в Руско-турската война от 1828-1829 г. като воюва заедно с капитан Георги Мамарчев, като остава на руска военна служба в Силистра до 1835 г. Според други изследователи той напуска България след края на войната.
В периода 1841-1843 г. се състоят Браилските бунтове. По това време Никола Филиповски е шивач в Букурещ. За много българи през тази епоха, Влашко се е превърнало в убежище на революционно настроени хора, идеалисти, загърбили и изоставили домовете и семействата си. Там се подвизава и капитан дядо Никола. Именно във Влашко започва и неговата революционна дейност, като се включва в подготовката и организацията на Третия Браилски бунт през 1843 г.
Включвайки се в заговора, дядо Никола успява да покаже своята организационна дарба и да се докаже като предан и добър съзаклятник. Неговите готовност и решителност са факторите в организацията му, които показват, че деликатната работа по организиране на въстание не му е чужда, а напротив – той умее да се адаптира бързо към нея, понеже тази дейност му е близка по убеждения.
Повратен момент става 4 септември 1843 г., когато румънските власти разкриват подготвения Трети бунт и много голяма част от организаторите са арестувани. Никола Филиповски се укрива почти 3 месеца, като се възползва от създадената от него революционна мрежа, за да се изплъзва на полицията. Все пак обаче, през месец ноември успяват да го заловят, като го подлагат на жестоки изтезания. Филиповски, заедно с още 22 затворници са изпратени в Букурещ (Н. Филиповски напуска Букурещ след започването на арестите) и осъдени на 15 години каторга.
Единствената информация за семейството на капитан дядо Никола от 1847 г., когато жена му, записана като Маргиола, използва рождения ден на румънския княз и моли мъжът ѝ да бъде помилван. Не е ясно дали това изобщо е истинската съпруга на Никола Филиповски или е опит за някакъв трик, за да бъде освободен предсрочно.
През следващата 1848 г. революционната вълна, известна като „Пролетта на народите“ е обхванала почти цяла Западна Европа. Броженията, започнали от Париж, заливат и част от Дунавските княжества, което донася свободата на българските каторжници. След освобождаването му, следите на Никола Филиповски се губят, като по всяка вероятност това е станало заради скриването на революционерите от публични прояви, поради страх от повторно арестуване. Следите му се подновяват през 1853 г. в Търново, където е практикувал старата си професия на шивач.
Кримската война от 1853-1856 г. между Руската и Османската империи е последният лъч на надеждата на поробените българи да намерят свободата си. Надеждите и революционният кипеж, с който българите посрещат тази война са огромни. Капитан дядо Никола не се отчайва въпреки поражението на Русия. Точно в навечерието на войната той напуска Букурещ и се установява в хана на Никола Стамболов в Търново. Предишните му контакти с участниците от Браилските бунтове му помагат и тук да създаде революционна дейност. Капитан Никола е решен да вдигне въстание и в българските земи, ръководено лично от него, затова започва да води усилена агитация за въстание в този край, точно в момента, когато руската армия ще премине на юг от Дунав.
По това време Никола Филиповски е на 53 години, но въпреки това той е обаятелен, дързък, сладкодумен и находчив. Именно заради възрастта си и лидерските си качества, той получава прозвището „капитан“, с което е известен в Търновския и Габровския край. Установявайки се в Търново, Филиповски обикаля околните селища, разширявайки мрежата на заговора. Благодарение на убедителността и харизмата си, той успява да привлече за каузата влиятелни и заможни хора от Трявна, Габрово, Елена, Горна Оряховица и др.
Макар и на пръв поглед странно, от гледна точка на интересите, които преследват, за да са в добри отношения с турската власт, в подготовката на въстанието се включват чорбаджии, търговци и занаятчии. Най-верни помощници и доверени хора на Никола Филиповски стават Кънчо Кесариев, млад учител от Габрово, както и Ради Колесов от Ямбол, който също се подготвя за учителската професия. Най-много съмишленици дядо Никола успява да събере от Лясковец, от където всъщност тръгва и въстанието – от Петропавловския манастир. Най-активна роля в организирането на борбата изиграват: Никола Козлев, Тодор Атанасов – чорбаджия, поп Стоян Брусев, Христо Капнилов, Стоян Арабов и редижа други млади и насърчени хора, готови на саможертва. Към делото е привлечен и великият български писател и общественик Петко Р. Славейков, който от своя страна поема организацията в Трявна.
Като цяло може смело да се твърди, че дядо Никола е успял да създаде един своеобразен революционен комитет, пък дори и на много локално ниво, но за възможностите, с които разполага, трябва да му се отдаде необходимата почит. Общо взето стратегията на Капитан дядо Никола е чрез младежкия дух и ентусиазъм, съчетан с опита на по-старите, да се постигне желаната и мечтана цел, но изпитанията тепърва предстоят.
Първоначалният план предвижда тревненци и габровци, при избухването на въстанието да превземат проходите по Стара планина, самият обхват на въстанието да достигне Ловеч и Плевен. Хората от Търново, Лясковец и Горна Оряховица трябва да се насочат към р. Дунав на север, а въстаниците от Беброво – към Шумен.
Още през лятото на 1855 г. в Търново дядо Никола прави опит да „отвлече“ 12 турски оръдия, които са оставени без охрана и да обяви въстанието. Турските власти обаче засилват гарнизона си и този план се отлага. Година по-късно – през лятото на 1856 г., подготовката на въстанието придобива все по-големи размери. Привлечен е младият търговец Пандели Кисимов, който финансира делото. Бързо разпространяващи се слухове за въстание достигат до турците и настъпва времето за бойните действия.
Поражението на Русия в Кримската война я лишава от правото ѝ да покровителства християнското население на Балканите, което е под турско робство. По настояване на Англия и Франция, Турция тържествено обявява Хатихумаюна, който трябва да гарантира равенството на всички поданици в Османската империя. Тези гаранции остават само на хартия. Капитан дядо Никола, придобил опит в Браилските бунтове, действа революционно и обявява въстанието като протест срещу грубото неспазване на Хатихумаюна. През месец юли 1856 г. той напуска Търново заедно с трима негови помощници. Първоначалният план е въстанието да избухне на 15 август (Голяма Богородица), но опасността от предателство и измяна налага то да се обяви преждевременно.
Още в самото начало надеждите на дядо Никола са разбити, той е разочарован, но въпреки това силата на духа му не го изоставя и като един истински български воевода поема отговорността да се изправи очи в очи със смъртта. Според първоначалните уговорки, четата е трябвало да наброява около 400 души, ала на сборното място се явяват само 13. На 29 юли 1856 г. Капитан дядо Никола повежда четата си от манастира „Св. св. Петър и Павел“ в Лясковец към Трявна и Габрово. По пътя си четата минава през с. Драгижево, Капиновския манастир, на запад към Вонеща вода и Белица за Трявна. Вървейки, към тях се присъединяват и неколцина невъоръжени селяни от Еленско, които остават до край с четата.
На 31 юли рано сутринта четата влиза в Нова махала. Те са посрещнати с възторг и надежда. От Нова махала също тръгват около десет души без оръжие. Четата се отправя към Соколския манастир, където е осветено знамето ѝ. На 1 август след пуснат слух от габровски чорбаджии, по следите на четата тръгва турска потеря. Четата и преследвачите ѝ се срещат в местността „Златюва бачия“ по билото на реките Янтра и Еловица. На капитан дядо Никола е предложено да се предаде. За да води преговори е изпратен писаря на четата Ради Колесов. Той не се завръща и четата потегля към Габрово, като не влиза в самия град, а се разполага по моста над Янтра в овощни градини. Четниците научават, че са измамени и дядо Никола ги отвежда обратно в планината. Точно на моста, той казва:
Запомнете дядо си Никола! Аз сега покачвам звънче, което след време ще стане камбана!
При моста става и единственото сражение. Със залпове, потерята се опитва да прегради пътя на четата към Балкана. Ранени са знаменосецът Йорго Бояджиев и още един четник. Въстаниците успяват да убият заптие, четата се разпръсква, а дядо Никола тръгва сам за Трявна. Една част от въстаниците успяват да се укрият в Лясковец, откъдето след това бягат за Румъния и Сърбия. Капитан дядо Никола продължава пътя си към Трявна, но на 2 август, предаден от тревненки чорбаджии, на които е разчитал да му осигурят храна, пускат потеря след него и е убит.
Така приключва подвигът на Никола Филиповски и малката му чета. Едва ли ще е удачно да правим историческо сравнение с битката на спартанците срещу армията на Ксеркс при Термопилите, но е редно да кажем, че макар малкия мащаб на въстанието, ограничения регион и реално никакъв резултат, този акт остава в сърцата на българите. Турците се опитват да представят въстанието като обикновено разбойничество, но истината е съвсем друга – подвигът на неколцината четници доказва назрялата и осъзната необходимост на българите за свобода. Всички те ще се превърнат в знаме на революцията и по-късно ще послужат за пример на храбрите априлци…
