Преди повече от век на 12 януари в Царство България в „претрупаната с книги четиристайна къща” на улица Кърниградска №1 се ражда Петър Увалиев, първото от двете деца на семейство Увалиеви.

На гореспоменатата улица, пресечка на известната сред софиянци „Витошка”, днес може да се види една паметна плоча, обозначаваща родното място на един голям родолюбец, живял в България за съжаление само до 1947 г., до 32 годишна възраст.

Целта на настоящия текст е да се проследи пътя на един българин, който въпреки че през по-голямата част от живота си  живее и твори на Запад, остава завинаги свързан с родината и без съмнение може да се каже, че той е един истински „българоман” както сам определя себе си.

Роден е на 12 януари 1915 г. (нов стил) в град София в учителското семейство на Гина и Христо Увалиеви. И двамата му родители произхождат от уважавани и културни семейства. В рода Увалиеви има предци, които са били военни и са се били за свободата на България през 70-те години на XIX в., а произходът им е от Калофер.

Христо Увалиев е автор на „Методика за преподаване на френски език” и уважаван преподавател във Висшето педагогическо училище, впоследствие Софийски университет. Гина Увалиева, по баща Здравкова, е детска учителка в основното училище „Иван Денкоглу”.

Христо умира когато Петър е само на 14 години, но за тези години успява да го възпита да бъде и българин, и европеец едновременно, да учи и да знае много езици. За него Увалиев казва, че пет месеца преди да умре го е научил да бъде българин. Макар останала вдовица, Гина Увалиева успява сама да възпита и изучи Петър и сестра му Теодора, по-късно известна на Запад като Дора Валие.

Владимир Сис посвещава „Критичните дни на България“ на българския народ, дълбоко убеден, че следващите поколения трябва да знаят истината и никога да не я забравят.

КЪМ МАГАЗИНА

Петър получава много солидно образование. Първо преминава през руска белогвардейска забавачница, а след нея учи в италианското основно училище и прогимназия, след което преминава във френския колеж „Св. Августин“ в Пловдив. За родителите си Увалиев по-късно споделя: Но родителите ми съзнателно разширяваха границите на нашата България, тя обхващаше културата на целия свят.

Петър отрано е имал интерес към изкуството и театъра, но заради желанието на майка си се записва да учи право в Софийския университет. След завършването му започва да пише рецензии за филми във вестници. През 1936 г. започва работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. Владее отлично чужди езици, което го прави ценен и търсен кадър.

Паралелно с работата си пише стихове и се интересува от театър. През 1942 г. заминава за Рим като секретар на българската легация. В края на Втората световна война (1944-1945 г.) е арестуван от Гестапо и е изпратен в Кьонигсберг (днешният Калининград в Русия), където прекарва близо година в лагер за дипломати. Според дипломатическия му паспорт той се завръща в България от Румъния през Русе на 26 октомври 1945 г. В България обаче вече има нова власт. Завръщането му в родината трае твърде кратко и скоро той ще се превърне в „невъзвръщенец“ за комунистическата власт в България и същевременно на Запад ще стане известен под псевдонима Pierre Rouve.

Какво се случва?

В качеството си на втори секретар на българската легация в Лондон той заминава за Англия. Там решава, че не би понесъл „култуството“ в родината си и отказва да приеме поста на първи секретар в легацията ни в Прага.  Неговият „непокорен дух“ и „жаждата за волност“ не зачитат наложени „рамки, катинари, заповеди и ограничения“. Тези негови страни несъмнено оказват влияние върху решението му и той избира да живее в по-свободния свят.

Паметна плоча на Увалиев в София

И така в качеството си на царски дипломат моли да стане гражданин на Англия. Молбата му е удовлетворена и от този момент започва новият му живот далеч от България. Там той постепенно започва да се налага като име, което в никакъв случай не е лесно. Вероятно точно изпитанията през първоначалните години в чуждата страна го карат по-късно да протяга ръка на българи, които отиват там като например на писателя Георги Марков, на който урежда квартира и работа.

В Лондон Увалиев започва да сътрудничи в българската секция на радио Би Би Си с радиопиеси, драматизации и беседи от 1948 г. като нещатен сътрудник. По-късно води и рубрика озаглавена от него „Думи по вятъра“. Започва да поставя пиеси в провинцията. Когато остава в Англия, той не знае английски език, но бързо го научава и благодарение на много усилия и труд, както и на знанията си и широкия кръг от интереси успява да се интегрира в една чужда страна отвъд „желязната завеса“. За емигрантството си той споделя: В чужбина бях задължен да съм безкраен егоист. Аз бях едно човече, попаднало тук, в Англия. В България живеех като в просъница. Всичко ми е било много лесно. 

Пътят му към родината остава прекъснат за дълго време. Връзката му с България през първите трудни години, а впоследствие бляскави се осъществява чрез писмата, които изпраща и получава от майка си. За писмата споделя, че беше време, когато за нас писмата от България бяха България. В дългите години на раздяла пликът и хартията бяха се превърнали в техни осезателни телесни двойници. Чрез тях Увалиев се усеща свързан с родината и най-близките си хора, защото както казва той:

Самотата е подмолната орис на всички пришълци, колкото и вплетени да са те в духовната тъкан на държавата, която ги е подслонила и осиновила.

Под псевдонима Pierre Rouve, който е  изведен от имената му, той става известен в чужбина. Работи като арт критик в английски, италиански и френски списания, като режисьор, продуцент, лектор в престижни университети, семиолог, публицист. Освен това той е и преводач на българска поезия на чужди езици. Превеждал е на френски, немски, италиански, испански и английски творби на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна и други. Автор е и на книгата за английския художник Уилям Търнър. За успеха си в чужбина казва: В този свят, който цени силата и оригиналността на мисълта . . . трябва да знаеш за тях повече от самите тях. Със сукманена екзотика далеч не се стига. Само талантливата грамотност ни отваря вратите на Запад.

Петър Увалиев

За Петър Увалиев определено може да се каже, че не харесва политическия режим в България, но през всичките години в Англия той няма явна политическа дейност както други емигранти като например Георги Марков с неговите „Задочни репортажи”. Самият Увалиев споделя с журналистката и негова близка приятелка Бригита Йосифова по-късно, че не е бил и никога не се е чувствал политическо лице. Останал в чужбина без намерение давее политически байряци. През 70-те години Увалиев помага на Людмила Живкова докато тя е на специализация в Оксфорд. Това отваря пътя му обратно към България макар и неофициално. Официално е поканен чак през 1992 г.  Все пак трябва да се има предвид също, че 70-те години определено не са началните мрачни години на сталинизма. И през 70-те години в България вече се търси път към нашите сънародници отвъд „желязната завеса”, разбира се става въпрос само за тези, които с дейността си не са вредяли на държавата. Това е и времето на културното отваряне на България към света.

А за идеите и размислите  на Петър Увалиев изразявани в радиопредаванията му отвъд родината определено може да се каже, че са важен „културен мост’’ между Англия и България. През годините дейността на емигранта „невъзвръщенец” Pierre Rouve се е наблюдавала системно от българските власти чрез агентите в Лондон. Ето какво споделя за него Димо Станков, който официално е аташе по печата, а неофициално разузнавач в Лондон:

Да, той не мислеше като нас. Но той не мислеше и като англичаните. За него нямаше значение на коя точка на земното кълбо се намира. Той бе винаги свободен човек, волен дух. Имаше, обаче, голяма любов, неутихваща страст към България, към родния език. Казвал ми е с мила усмивка: „Тук в чужбина се уча да бъда българин”.

Като заключение:

Защо е необходимо да знаем кой е Петър Увалиев и да познаваме творчеството му? Бихме казали, защото той е нужен като един положителен пример. Макар дълги години да живее в чужбина и едва на 22 юни 1994 г. официално да се възстановява българското му гражданство той остава свързан с България и нейните проблеми, въпреки че не живее тук. Всички интервюта в българските вестници, както и сборника „Пет минути с Петър Увалиев: радиобеседи.” са свидетелство за неговата огромна любов към родината, за болките, за разочарованията, извор също за политическата обстановка след 10 ноември 1989 г. и смяната на режима, свидетелство за безкрайната ерудираност на автора по въпросите на културата и неговите коментари по актуални проблеми на България. Те са само част от неговото творчество, което още не е публикувано изцяло, но дават една богата информация както за автора, така и за неговите възгледи, интереси и огромна ерудиция.

В днешния забързан ден, в който все по-често се говори за напускане на България, за работа в чужбина, за т. нар. тъжно „изтичане на мозъци” зад граница, освен това във време, в което постоянно и отвсякъде ни заливат с негативни новини определено смятаме, че имаме нужда от добрия пример, от човека емигрирал и реализирал се много успешно на Запад, но не забравил своята родина.

Това е и човекът, който докрая на живота си съветва „да не вирим носове, да не плюем по миналото” и нещо изключително важно и ценно „да уважаваме всяко чуждо мнение”. Макар и казани отдавна неговите думи звучат достатъчно силни и актуални и в днешния ден, в който наистина имаме нужда да уважаваме повече „достойнството на разномислието” и да имаме самочувствие да се чувстваме достойни с поведението си, с културата си и с умението да общуваме.

Емиграцията по време на Студената война, когато светът е идеологически разделен, определено не е лесен избор, а понякога е завинаги и без път назад. Днес положението е по-различно и е много по-лесно да отидеш в чужбина, а след това и да се завърнеш. В заключение си позволяваме да използваме думи на Петър Увалиев казани по радиото на 28 май 1995 г., но с огромно значение и днес и в бъдеще за всеки, който реши да напусне родината си: …всеки българин извън България би трябвало да бъде посвоему посланик на най-хубавото в България. Грях му е на душата, ако не го стори.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Родолюбецът Петър Увалиев – пример за идните поколения
4.2 от общо 23 глас(а)
Габриела Бонева
Габриела Бонева, докторант по Съвременна българска история в Исторически факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересува се от политика, образование, култура и идеология в периода 1944-1989 г., а също археология и културно наследство.

2 КОМЕНТАРА

  1. Използвана литература:

    Баева, И. (съст.), Културното отваряне на България към света. София, 2013
    Бонева, Г. Конфликтът „емиграция-родина” и случаят Pierre Rouve. В: Конфликтите в историята. Благоевград, 2018.
    Йосифова, Бр. Изповеди: Интервюта с Петър Увалиев. Пловдив, 2014.
    Йосифова, Бр. Обещах да запомня. Пловдив, 2012.
    Ковачев, О. (съст.), Пет минути с Петър Увалиев: радиобеседи. София, 2015.
    Рув, С. Петър Увалиев или Пиер Рув: един живот. София, 2010.
    Станков, Д. След дълго мълчание. София, 2005.

  2. Добре и правилно пишеш, Габриела.Още си малка да правиш нещата, но си достатъчно мъдра да ги разбереш. Това стига.

Отговор