Въпреки военните си успехи през Първата световна война, българите се оказват в губещия лагер. Така се стига до подписването на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 година. Според неговите клаузи освен че губи превзетите по време на войната населени главно с българи Македония и Добруджа, от България са отнети и земи, които е владеела преди началото на военния конфликт – Беломорието и Западните покрайнини. Наложени са и множество репарации – забранено е държавата да има авиация, флот и артилерия, а армията не може да надвишава 33 000 войници. В другата крайност са съседните държави на България (с изключение на Турция). За всички тях тази война е победоносна и носи големи придобивки. Най-облагодетелствана за сметка на България е Гърция, която получава отнетите беломорските земи, но се задължава да осигури на българите икономически излаз на Бяло море. Това обаче така и не се случва.
Големите териториални придобивки, както и осигурената поддръжка на Гърция от страна на някои от Великите сили, засилват националното чувство на нейното население и разгарят отново мечтата за възраждане на Византийската империя. За тази цел е започнато нападение срещу Турция, но то завършва с пълен разгром за елините. Това обаче не охлажда техния ентусиазъм. За да изпълнят своя национален идеал, нашите южни съседи поглеждат все по-смело към българските земи, които според тях, като влизащи в пределите на Византия преди VII век, им принадлежат по право, въпреки че присъединените наскоро към тяхната държава области са населявани главно от българи. За сбъдването на техния блян това се оказва проблем. Масово гръцките власти започват преследване на тези българи, които отказват да забравят своя произход. Зверствата срещу тях зачестяват. Това сплотява българското население и мнозина се присъединяват към ВМРО.
Гръцките издевателства не остават скрити за световната общественост. След поредното клане над българи, станало в село Тарлис, намиращо се в Западна Тракия, гръцкото правителство е принудено да подпише протокол за малцинствата (23. 09. 1924 година) , в който да гарантира техните права. Цялото напрежение от вътрешността на страната се пренася и на границата. Изключително се изостря положението след преврата на 9 юни 1923 година. Новото правителство е разглеждано от гръцките управляващи като поставено от ВМРО. Дошлият на власт в Гърция след преврат генерал Пангалос също така упреква българските властници в подстрекаване и подкрепа на чети на македонската революционна организация.
Цялото това напрежение по българо- гръцката граница ескалира в чести инциденти. Един от тях до такава степен угнетява положението, че между двете страни се стига до война, която тенденциозно наричаме „ Петрички инцидент“.
На 19 октомври 1925 година в местността Демир капия български войници граничари копаят кладенец. Гръцките часовои не преценяват правилно действието, извършвано от тях и смятат, че те копаят окоп – нещо, което нямат право да правят. Към 14:30 един гръцки граничар съвсем безцеремонно се запътва към тях, навлизайки в българска територия. Българският часовой Радой Георгиев стреля по нарушителя и го убива. Започва престрелка, в която е ранен друг гръцки войник, който по- късно също умира.
Българското правителство настоява случаят да бъде решен цивилизовано чрез съставяне на комисия с представители на двете страни, която да разследва случая, да разкрие кои са виновните и да ги накаже. Гръцкият министър- председател отказва. Той вижда удобния момент за нападение срещу България. На 22 октомври 1925 година, без да обявява война, генерал Пангалос заповядва на VІ гръцка дивизия, разположена край Сяр, да нахлуе в България. Тя преминава южната ни граница, разтеглена на широк 40 километра фронт. Четвърти армейски корпус получава нареждане да се насочи от Драма и Кавала към град Неврокоп (днес Гоце Делчев). Числеността на гръцката армия достига близо 100 000 войника. Срещу нея се изправят българските граничари, които според Ньойския договор са в намален състав и наброяват 300 души. За кратко време са превзети селата: Кулата, Чучолигово, Марино поле, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Тополница, Марикостиново, Картечно.
България е изправена пред съдбоносно решение. Въпросът е дали да се противодейства със сила на гръцката агресия, или да се потърси дипломатическо решение. Правителството решава да действа по втория вариант и както се вижда в последствие това е правилният избор.
Българското правителство, начело на което стои Александър Цанков, незабавно информира Секретариата на ОН в Женева за гръцката агресия. Към зоната в която е осъществено нахлуването военният министър генерал Иван Вълков изпраща подкрепления, състоящи се от 6 пехотни, 3 картечни роти с 4 планински и 8 полски оръдия, общата численост на които възлиза на едва около 1000 войника. На изпратената българска армия е заповядано изрично да оказва отпор на гърците единствено при крайна необходимост. Друга задача, с която правителството се нагърбва е, това да евакуира българите от застрашените области.
Междувременно гръцките войници започват да грабят каквото могат, което забавя техните настъпателни действия. Това дава възможност на българските войски да се окопаят в района на гара Генерал Тодоров и местността Рупите. Гръцкото забавяне също така позволява на силната в този регион организация на ВМРО да изпрати свои подкрепления към Петрич. Атаки на града има още на 22- 23 октомври, но най- сериозната се състои на 25 през същия месец. Местните жители, подкрепени от четите на ВМРО, успяват на няколко пъти да отблъснат гърците.
На 27 октомври от ОН пристига нота до България и Гърция, в която се настоява двете страни да прекратят всякакви военни действия. Съветът на организацията веднага изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия, които да следят за това дали са изпълнени дадените заръки. На 28 октомври гръцкото правителство официално дава нареждане на своята армия да се изтегли от българските земи.
На 29 октомври 1925 година, след като гръцката армия вече е в пределите на своята държава, ОН назначава анкетна комисия с председател британския посланик в Испания Хорас Ръмболд и членове-генерал Серини от Франция, генерал Ферарио от Италия, Адлер Кройц от Швейцария и Дроглевер Фортуин от Холандия. Целта на комисията е да проучи положението на засегнатите райони, за да определи стойността на обезщетението, което трябва да бъде платено на България. Констатира се че гърците са виновни за опожаряването на 12 български села. Жертвите от българска страна възлизат на убити 4 войници и 5 граждани, ранени са 2 офицери, 9 войници и 10 граждани, 3 жени и 2 деца, а безследно изчезнали са 11 войници. За гръцките жертви няма официални данни. Според Иван Михайлов те възлизат на над 120 убити войници.
Анкетната комисия взима решение на Гърция да изплати на България обезщетение в размер на 30 милиона лева. Така завършва тази кратка война, която бива наречена „инцидент“.
Дължимата сума е изплатена, а 1 милион и 200 хиляди лева отиват за пострадалите от град Петрич. Изненадващо те се отказват от личното обезщетение и решават да дадат парите за построяването на сграда на гимназията, която дотогава се помещава в частна къща. През 1926 година започва строежа, но парите се оказват недостатъчни и гражданите на града даряват от собствените си средства и така сградата е завършена. На 31 октомври 1937 година, на честванията по повод 25-ата годишнина от освобождението на Петрич от турско робство, е открит първият исторически паметник в града. На една от неговите мемориални плочи са изписани имената на загиналите в защитата на града от гърците. Макар и участвали в един забравен от историята конфликт, самите те, които са дали своя живот за родината, биват увековечени.
