Малко известен факт е, че големият български военен историк Петко Йотов започва да пише разкази в началото на 90-те години. Те са с автобиографичен характер и представят различни епизоди от неговия живот и военна служба. Независимо дали са на битова, любовна или пък военна тематика, във всички тях личи пословичното умение на автора да разказва увлекателно и да „заразява“ околните със своето чистосърдечно родолюбие.
В следващите редове ще прочетете един от хумористичните разкази на полк. Йотов. Той е част от съдържанието на книгата „Китка здравец“, която миналата година преиздадохме по повод 70-годишнината от рождението на военния историк. Сборникът съдържа 37 разказа. Желаем ви приятно четене!
ПЪРВИТЕ МИ МЪЖКИ НЕЩА
Растях си волно на един хубав баир в Тетевенския балкан. От изгрев до залез слънце гледах на хоризонта красотите на Стара планина.
Всички гьолове на поляната между нашата къща и Кольовската махала бяха мои. Всички долинки, баири и кладенци също бяха мои. Нямаше дупка, в която да не съм бръкнал да търся всевъзможни пернати и пълзящи твари. Нямаше плет, който да не съм прескочил, градина или бостан, непроверени от мен.
Докато тръгнах на училище, не познавах ни долни, ни горни гащи. Лятото по риза до колене… Зимата – фланела върху ризата, а отгоре сукманче от домашно тъкан шаяк. Всеки сезон тогава беше хубав за мен, но най-вече зимата. Изям една голяма дървена пахарка с попара от мляко. Изляза навън, кучето ме оближе – това ми беше миенето. Възседна шейната и като се спусна към Туртолския кладенец, снегът влиза отдолу под сукманчето и излиза от пазвата ми. Докато издърпам шейната, възвря като чайник с греяна ракия и така цял ден и всеки ден.
Дойде една зима на гости леля ми от Плевен. Гледа как юнашки се пързалям и се кръсти. Кръсти се и дума: „Сестро, сестро, ще го повредите това момче. Ще му измръзнат мъжките работи.” Пък мама се смее:
– О, како, то така си е свикнало.
Но леля ми явно беше решила освен за пързаляне да ме запази и за други, по-мъжки работи. При следващото си идване, било е през ранна пролет, донесе ми гащи. Да, гащи. Първите гащи. Само че тогава не знаех, че са женски. Най-напред ме грабна цветът.
Един свеж и нежен като шипков цвят. При това с ластик и отгоре, и отдолу на крачолите. Голяма красота. Много по-късно разбрах, че това са женски розови кюлоти. И съм се радвал за първи път в живота на дамски гащи. И сега се радвам на всичките им разновидности, особено ако са по-малки. И пак от незнание се радвах, че с тези гащи ставам мъж. Така ми обясниха. Обуха ми ги веднага. Натъпкаха в тях сукманчето и тръгнах към махалата да се похваля на останалите момчета, че имам гащи. Оказа се, че когато мъж е обут в дамски гащи, не бива да се хвали много, ама тогава все още не знаех това.
Тичам на пълна скорост в гъстата мъгла. Наближавам махалата за кой ли път. И стана нещо най-неочаквано с новите ми гащи. Скъсаха ги, скъсаха ги на парчета махленските кучета. Покрай гащите ми скъсаха и месата. Окъсан, окървавен и разреван се върнах вкъщи. Промиха ме с ракия, превързаха ме, успокояват ме, но аз продължавам да си плача за гащите.
По-късно разбрах, че съм имал късмет още от малък да разбера, че не е приятно да се обуват дамски гащи, по-приятно е да се събуват.
И още нещо разбрах по-късно – много опасна е миризмата на чуждо. Кучетата, дето са кучета, и те го знаят. Всеки ден играех с тях, никога не са посягали да ме хапят. Те и в случая не хапеха мен, а гащите. Да, гащите имаха особена, купешка миризма. Прости селски кучета, не познаваха градската, купешка миризма. Та разбрах, че и когато се контактува с чужди гащи, човек трябва да се прибира вкъщи със собствената си миризма.
Мъже, колеги – любители на силни и нежни изживявания, когато боравите с дамски гащи, не бързайте в мъглата.
22.02.1996 г.
София
