Пенчо Славейков и Мара Белчева без съмнение са една от най-известните и обсъждани двойки в българския културен живот от началото на XX век. Те са творци с широк светоглед, видни интелектуалци и се нареждат сред най-изтъкнатите представители на националния елит. Тяхната обич е обезсмъртена в новото издание на сдружение „Българска история“ – „Писма от Пенчо Славейков до Мара Белчева“. В него намира място кореспонденцията, която поетът води със своята любима в периода 1903 – 1911 г. Предлагаме ви откъс от някои от най-интересните писма:
„Блазе на усамотения! Допреди немного дни това бе основата на моето щастие: и чувства, и мисли, като мушици около мед, се рояха около ѝ. И чувствах се аз горд и честит, че в усамотеността можех да се вслушвам в шепота на сърцето си.
Допреди немного дни!
И пак усамотеност е около ми. Но вече друго лежи на сърцето ми. Че пред погледа ми витае мил образ, около който се роят и мислите, и чувствата ми. И счува ми се глас да говори: „Безумец! Щастието е в усамотеността, но не на аскетите, а в усамотеността, споделяна от свидното дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти“.
Из писмо от София, 4 август 1903 г.
„Да би знала какъв е хубав ден! Аз няма къде да се дяна, та се прибрах в канцеларията си, да си помечтая насаме и да ти драсна две думи за поздрав и за жалба – че денят 8 февруари е греховно хубав и че в такъв ден аз няма къде да се дяна, а като щурче се свирам в къта да пея самотно за своята тъга. И, да ти кажа ли? Да би знала как чезне душата ми за теб, ти би отпуснала чело на мойта гръд, но не да ми шепнеш думи на утеха, а безмълвно да претиснеш и без думи да сподавиш чезненето ми.“
Из писмо от София, 14 април 1904 г.
„Отзарана получих писмото ти съвсем неочаквано. То беше приятна изненада и аз го държах в ръцете си, като че държах тебе, и тъй ми беше мило. Чувствах ясно твоето близко присъствие и малката ми стаичка беше пълна с твоя дъх, както е пълна душата ми с него. Както виждаш, почвам да ставам сантиментален, а то е признак на промяна.“
Из писмо от Париж, 20 март 1905 г.
„Le voila. Получих твоето писмо от 9[-и] и съм по-радостен от онзи ден, когато чух думите, които и теб тъй са зарадвали. Аз го целувах, туй писмо, като че ли тебе – дълго, дълго и с жадност все да го целувам. О, да знаеше с какъв трепет чаках твое писмо! Да знаеше, не би ме оставила да чакам. Друго е, когато бях при тебе, в София: аз те знаех как беше снощи, можех да те зная как си днес, а виждах те вечер – а тук, тъй далеч, нещо ме безпокои, нещо ми стяга сърцето, нещо ми шепти… какво не! Трябва да се отдалечи човек от онова, що обича, за да сети силата на своята обич.“
Из писмо от Париж, 27 март 1905 г.
„Пей за щастие, сей утеха, грей сърцата – крей в неволя. То е моят земен дял. Дял, честит само с едно – твоята обич. Малко ли е то? Аз го смятам за най-великото нещо в своя живот и то ми е доста да мога да понеса тоя живот, да би бил той дори и много по-тежък, отколкото е сега. В мен има упоритостта на добър българин (наследство от баща ми) – да понасям и пренасям… В подвига на баща ми – подкрепа му е била любовта му към своя народ, в моя – освен тая, още и любовта към тебе, моя ненагледна сестро и другарко.“
Из писмо от Париж, 27 март 1905 г.
