Стихотворението „Маска“ е издадено през 1907 година, а впоследствие е публикувано и в стихосбирката „Подир сенките на облаците“. Лирическият герой в произведението се опитва да разгадае тайните на битието и истините за него, но това негово желание води единствено до страданието на душата му. Оказва се, че животът е шумен карнавал на празната суета. Той е маска, зад която се крие само лицето на Смъртта. Внушението за тази измама се гради чрез образите на изкуствения лозов лист, на маскираната вакханка, която олицетворява Смъртта и подмамва лирическия герой. В художествения текст доминира чувството за душевна неудовлетвореност, за безсилие пред смъртта, за безсмислието на човешкото съществуване.
Маска
Ден карнавален, времето неделно
зовеше хората навън: тълпа
гъмжеше из града. Безцелно,
в печал, която нивга не заспа,
се лутах аз. Свръхземните въпроси,
които никой век не разреши,
дълбаех ням. И близко, до уши,
чух tambourin; – ръката, що го носи,
ме перна по лице, с изкуствен лозов лист:
„Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu`il est triste…“
Като залутан слънчев лъч игрива,
маскирана вакханка с волен смях
напреде ми се мярна. Да разлива
коса поток от злато аз видях
въз хитра голота на свежо рамо.
И сетне – миг – разкършена снага
изчезна в роя като блян. С тъга
на страстен зов кънтеше само
смехът й още. Странния парфюм
на женска плът задави моя ум.
И в непонятен тласък подир нея,
улисан из тълпата като луд,
без сълзи плачех аз: „Мрътвея –
ти каза истината: рано в студ
сърцето ми замръзна; мисъл тъмна
коса на смърт размахва… Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ, и вече се не съмна…
Смъртта – не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!“
В безумен сън унесен, сред оная
забава на стохилядния град
и без да се опомня, че не зная
кого преследвам, аз нареждах: „Млад –
на младост зноя не усетих. С ласка
край мене, о живот благоухан,
защо не спреш? Сразително желан
на всяка смърт, що значи тая маска – !“
…А пътьом, чак до късни тъмнини,
с конфети ме обсипваха жени.
