В историята си българската държава на два пъти попада в положение, в което е политически покорена от противниците си. И докато трагичното разрушаване на Второто българско царство от османците е добре известна и обект на многобройни анализи и изследвания от страна на българската историография, включително и в сайта на „Българска история“, често пъти драматичният епизод от падането на България под ударите на армиите на Византийската империя е разглеждан преди всичко в светлината на управлението на последния от комитопулите – цар Самуил.

Безспорно краят на неговото властване написва епитафията върху надгробния камък на Първото българско царство, вкарвайки владетеля и неговата борба срещу византийците в легендите на българския фолклор, като един от най-героичните, но и трагични моменти в българската история. В действителност обаче, падането на българската държава е съпътствано от условия и предпоставки, които предхождат управлението на Самуил с повече от век.

цар Самуил

Периодът IX – X век се оказва богат на събития за българската държава. За едно столетие България постига повече от когато и да било в дотогавашното й съществуване. При управлението на княз Борис, България завинаги обвързва религиозното си развитие с източноправославното християнство и оттам със византийското ойкумене. Това събитие, заедно със забележителното книжовно развитие, което следва, е достатъчно значимо, но наследникът на Борис – Симеон, иска повече.

Неговите стремежи и амбиции да замени Византийската империя, като първостепенна сила на Балканите във всяко едно отношение, неизменно допринасят за ускорения прогрес на българското военно дело, териториално разширение, културни и религиозни достижения. Оказва се обаче, че амбициите на един мъж, колкото и велик да е той, понякога не са достатъчни. Прекарвайки последните десетилетия от управлението си в нескончаеми войни, Симеон поставя неимоверно тежко наследство върху сина си – цар Петър.

Често описван като слаб владетел, Петър донася необходим мир на държавата си и време за възстановяване на изчерпаната българска военна машина и изтощена икономика. Без да се залъгва, че е в състояние да държи покорените от баща му огромни територии в подчинение задълго, цар Петър се концентрира върху консолидирането на българската власт, върху нейните традиционни територии в Мизия, Тракия и Македония.

Краят на неговото управление сигнализира началото на смутни времена за българската държава. През този период богомилството започва да подкопава народното доверие в царската и църковната институции – генерира благоприятна обстановка за обща държавна дестабилизация. Византия не закъснява да оцени ситуацията. Възстановявайки постепенно собствения си военен потенциал през годините на мирно съжителство с България, тя прибягва до обичайните си способи, когато не ѝ достига военна мощ – убеждава някой друг да свърши работата ѝ от нейно име.

Владетелят на Киевското княжество, Светослав, се оказва подходящ за целта, неговите набези в България допълнително утежняват българското положение. Използвайки, предизвиканите от нея тремори в българската държавна стабилност, Византия, предвождана от могъщия василевс Йоан Цимисхий, предприема масирани настъпления на българска територия, довели до падането на столицата Преслав и покоряването на цяла Североизточна България. В последвалите години военни стълкновения с ромеи, киевски руснаци и сърби, съпътстват изкачването по властовата стълбица на останалия в историята като един от най-трагичните български царе – Самуил.

Генеалогия на династията на комитопулите

Водейки упорити бойни действия с променлив успех и сключвайки неочаквани съюзи с доскорошни врагове, Самуил съумява да постигне състояние на паритет с византийците и дори да поведе успешни контраатаки. Често пъти той пренася бойните действия с ромеите на византийска територия, поставяйки под заплаха редица техни градове и провинции в Беломорска Тракия, Тесалия и Пелопонес. Считан за безспорен български ръководител до 997 г., Самуил става цар на България през същата година, след смъртта на последния наследник на цар Петър – Роман. Началото на новото хилядолетие обаче сблъсква Самуилова България с една много стабилна и могъща в политическо и военно отношение Византийска империя. Постигайки затишие по източните си граници и радвайки се на вътрешнополитически интегритет, империята има възможността да съсредоточи целия си военен потенциал срещу България – много рядко събитие в дотогавашните взаимоотношения между двете държави. Съпротивата срещу огромния арсенал на Византия под командването на Василий II се оказва непосилна задача за изтощената българска държава, която през последните десетилетия води нестихваща борба за своето съществуване.

Междувременно военните сили намиращи се в отвъддунавските български територии са ангажирани в непрестанни схватки с унгарците, които използват удобния за тях момент на слабост, който България изпитва, за да разширят собствените си владения. Интересно е, че може да бъде изведен паралел между обсесията на Василий II със завоюването на България и грандиозните амбиции на Симеон Велики за съкрушаването на Византия, само век по-рано. И в двата случая имаме двама авторитетни държавни мъже, чиито волеви усилия консолидират и насочват целия потенциал на съответните им държави към постигането на една цел – пълното подчиняване на противника, който считат за изконен враг. Но докато Симеон не доживява да доведе своите планове до успешен завършек, благоприятната за Византия геополитическа обстановка в началото на XI в., позволява на Василий II да реализира амбициите си, погубвайки българската държава.

След тежките поражения, които Самуилова България преживява от войските на ромейския василевс, гордо нарекъл себе си Българоубиеца, Първото българско царство на практика престава да съществува. Завръщането на победените при село Ключ и ослепени от Василий II хиляди български войници е гледка, която както разбираме от изворите, Самуил не съумява да понесе. С малки изключения, спорадичната съпротива, която императорът среща из българските територии в последвалите няколко години след смъртта на българския цар, не е достатъчна, за да противостои на значителните войскови сили, които е струпал за покоряването на България. Загубила своята независимост, българската държава се превръща в ромейска провинция, а благородническите ѝ родове или биват насилствено изселени от центровете на своята власт или се търси интегрирането им в редиците на византийската аристокрация, чрез династични бракове, държавни постове или обещания за материални облаги.

Империята на Византия с диаграма на падналото Самуилово царство и новите територии на Византия в последствие

Невъзможно е да се каже със сигурност дали е съществувал начин, по който краят на Първото българско царство е можело да бъде избегнат. Многобройните външни, неблагоприятни за българската държава фактори, са съпътствани и от вътрешни противоречия в средите на болярската аристокрация, от които не са били защитени дори и висшите управленчески кръгове. Борбата за власт между Самуил и неговия брат Арон довежда до почти пълното унищожение на ароновия род в кървавия конфликт в областта Разметаница. Това показва, че зад кулисите на сраженията по бойните полета, в ущърб на българската държава вероятно е работело и още едно пословично византийско оръжие – дипломацията.

император Василий II

Опитните в употребата ѝ византийски държавници, прилагат срещу Самуилова България един от най-известните принципи на римската политика: „Разделяй и владей“. Това най-ясно проличава във възобновяването на вендетата между Самуиловия и Ароновия род при техните синове Гаврил Радомир и Иван Владислав. Наследявайки покойния Самуил, Гаврил Радомир става жертва на дълго прикриваните амбиции на своя първи братовчед, подхранвани от византийските машинации. Така, макар че България продължава да се бори още няколко години след смъртта на последния от комитопулите, тя никога не успява да си върне военната инициатива, с която се характеризира управлението на Самуил.

Това налага заключението, че неговата смърт предизвестява края на българската държавност, защото опитите за отпор срещу византийските нашествия впоследствие се осъществяват без централно ръководство, което позволява на пълководците на Василий II, да се справят с центровете на съпротива един по един.

Макар българската държава да изгубва битката срещу ромеите, а с нея и своя суверенитет, споменът за нейното величие и могъщество продължава да живее у победените българи. Легендите за героичните епопеи на военни командири като Кракра, Ивац и Елемаг подхранват огъня на непокорството на българския народ към византийската власт, както научаваме от редица източници, като Никита Хониат и други византийски хронисти.

Византийската политика на асимилация и интреграция на покорените благороднически кръгове, толкова успешна до този момент, предоставя на българските боляри неочакваната възможност да достигнат до управленчески позиции в новата администрация и в крайна сметка да установят нови центрове на властта си, както и да снаряжат собствени военни формирования. Без да го осъзнава, Византийската империя връчва в ръцете на противниците си оръжията, с които впоследствие да отвоюват свободата си.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Гибелта на Първото българско царство – в търсене на причините
4.6 от общо 28 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

2 КОМЕНТАРА

  1. Нека да не премълчаваме някои пчални моменти за покоряването на Първото Царство под чуждо владичество.Българският патриарх Давид раболепно ще падне в нозете на византийския император,за да изрази своята покорност.което е изобразено на една средновековна византийска миниатюра.А двамата търновски боляри Богдан и Миробизо позорно ще предадат ключовете от 35 български градове и крепости,за да останат на власт като ромейски слуги в Търново… Свети йеромонах Паисий в средата на 18 век правдиво като човешко и духовно поучение ще напише: “Така Самоил заради проливането на невинна кръв,когато избил своя царски род,прогневил много бога и бог изпратил гнева си върху него и върху цяла България и ги предал в гръцки ръце за много години…”

  2. Ликвидацията на България започва още от избиването на 90-те рода за да се приеме уж християнството . Това е началото на краят.

Отговор