„Па шта си ти?“ – такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
„Па шта си ти?“ – с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

Иван Вазов, „Па шта си ти“

За Балканските войни е изписано много, има редица свидетелства, книги, спомени. Малко обаче са известни събитията в окупираната от сърби и гърци Македония и поведението на последните спрямо населението в областта в периода октомври 1912 година – юни 1913 година. В известен смисъл описаните в този разказ събития ще доведат до избухването на Междусъюзническата война. Нека хвърлим обективен поглед към събитията, защото след изминаването на повече от сто години можем наистина да отсеем най-важното от тях.

Денят е 14 октомври 1912 година, първите дни след началото на Балканската война. Докато българските войски коват победа след победа в Тракия, в Скопие, начело на сръбската армия, влиза сръбският престолонаследник Александър Караджорджевич. Посрещнат е от местното население като освободител, а първите думи, отправени от княза към българския владика Неофит са „Да се помолим, владико, в цар-Душановата църква!“.

Сърцето на българския духовник се свива от тези думи и става ясно, че сърбите смятат Македония за своя земя. Малко по-късно през деня, на Каменния мост князът е посрещнат от група деца, които му дават цветя. Сред тези деца е и малката, едва седемгодишна Васка Зойчева. Малките ръце подават букета на княза:

– Па ща си ти? – пита престолонаследникът
– Българка! – отговаря малката Васка

Наследникът на престола на Сърбия замахва с ръка и тежката му плесница се стоварва върху бузата на малкото момиче. Мълвата за „мъжката“ постъпка на сръбския княз бързо се разнася из българския град Скопие. За съжаление, случката е само предвестник на ужасната върволица от събития, които бележат сръбското владичество по тези земи. Наред със сръбската администрация и войска, в Македония се настанява и ужасяващата тайна сръбска организация „Черна ръка“, ръководена от печално известния подполковник Драгутин Димитриевич-Апис. Систематична, методична и жестока борба се води срещу всичко българско – езика, духовенството, училищата, семействата. Целта е ясна – налагане на сръбската идея в Македония без оглед на средствата и методите.

Васка Зойчева

Още в първите дни след овладяването на Скопие започват гонения срещу местните българи и турци – някои са хвърлени във Вардар, други са бити до смърт по най-незначителни поводи. Скопянинът Димче Арсов е бит, защото е поздравил роднините си на български език, докато ги изпращал на гарата. Друг е ликвидиран, защото в разговор с близък човек споделя „аз умирам, но не ставам сърбин“. Тома Тополов е бит, защото е закъснял да смени надписа на фирмата си със сръбски. Стоян Маткалия е измъчван и бит до смърт защото не се обръщал достатъчно любезно към сръбските си клиенти в магазина и хана си. През март 1913 година е изгонен от къщата си и е бит българският духовник архимандрит Методий (Димов), ръководител на българското свещеническо училище в Скопие. Той успява да спаси живота си, като се скрива при френския консул в Скопие.

В Куманово новоназначеният сръбски администратор Трифунович още в първите дни заявява на всички, че всяка проява на българщина ще бъде наказвана. Търговецът Йордан Йовчев иска разрешение да замине за Солун по търговски дела. Отказват му. Опитва пак и пита каква е причината за отказа. Изчезва безследно. След опит да пишат за случващото се в България са заловени и измъчвани Стоил Пръчков и Иван Спасев, като след седем месеца мъчения в затвора умира Стоил Пръчков умира. През април 1913 година сръбските власти събират по- заможните и събудени българи и ги карат да подпишат декларация, че са сърби. Получават горд и единодушен, еднозначен отказ от всички. След това отказалите българи започват да изчезват безследно или са намерени убити. Други са извиквани „за справка“ в полицията и никой не се връща повече вкъщи. Един от извиканите, Милан Пурчев от село Живене, е трябвало да бъде съблечен и бит, но вади скрит револвер, застрелва сръбските стражари и се самоубива.

Във Велес за богослужебен език е наложен сръбския, в резултат на което някои велешани отказват да отидат на църква. През 1913 година е забранено честването на  празника на св. св. Кирил и Методий и на българите е наредено да отворят чаршията. В отговор българите излизат облечени в празничните си дрехи. Заповядват им да честват празника на сръбския свети Сава, българите отказват. Заради тази тяхна дързост започват обиски, арести, побоища с цел да се намерят „подстрекателите“ на тези действия. Следват съдебни процеси, които завършват с присъди за доживотен затвор. Във Велес също започват да изчезват хора, които повече не се връщат вкъщи. В Тетово и Кичево са арестувани по-видните местни жители още в първите дни след установяване на сръбска власт – сценарият е същият като в Куманово. Предложението е да се обявят за сърби. Сърбите получават същия недвусмислен отказ. Игуменът на Пречистанския манастир йеромонах Софроний и един от монасите на манастира са убити, защото отказват да се обявят за сърби. Максим Костов от село Ръбетино е изведен от селото, заведен в гората и рязан парче по парче.

Събитията се повтарят и в други части на Македония, но историята в Охрид е без аналог. Българският митрополит Борис е изгонен от престола си и екстерниран в България. На владишкия трон е поставен сръбския митрополит Варнава. Варнава се държи безобразно с охридчани, псува ги по улиците и бие онези, които не го поздравявали с необходимото уважение. Затворени са всички учители и свещеници. Отказват да се пишат сърби. И тук започват да изчезват безследно хора. В Прилеп, на 4 декември 1912 година е организиран банкет в чест на рождения ден на сръбския престолонаследник. Поканен е и българският учител Атанас Лютфиев. Позволява си да вдигне тост за българския цар Фердинанд. Не минават и десет минути и един сърбин го извиква да отидат навън – Атанас Лютфиев изчезва безследно. Четири дни след този банкет сръбският комендант на Прилеп майор Ненадович извиква свещеник Иван Антонов и главния български учител Илия Иванов и им заявява в прав текст:

„Вие сте ръководителите на българщината в Прилеп и като такива ще съобщите на населението да се откаже от мисълта си за присъединяване към България.“

Част от българските мъже избягват и се присъединяват към местните чети. Следва жестока вълна на репресии към помагачите и заловените четници.

Системно е „прочистена“ материалната култура на българите – махат се всички български символи, изгорени са църковни архиви, църковни книги, учебни пособия. Споменаването при литургия на българския цар Фердинанд вместо на сръбския крал Петър се наказва с жестоки побои и избиване на зъби. Изгонени са българските учители и са докарани сръбски на тяхно място.

Показателен за цялостното поведение на сърбите е докладът на българския делегат при щаба Действащата сръбската армия майор Йосиф Разсуканов. На 31 март 1913 година той пише поверителен доклад до военния министър генерал Никифоров относно определени случки със сръбския престолонаследник в Македония. Поместваме част от доклада по-долу:

Крал Петър и княз Александър в Скопие.

„На 11 март след пладне, придружен от щаба си, престолонаследникът на Сърбия княз Александър влиза в селото (село Бразда, Скопско, бел. ред.) и спира на площада до чешмата. Всички слизат от конете си до чешмата, дето селянки перат. Идват и няколко селяни. Престолонаследникът завързва разговор с жените, от които само Гайта Павлова, 4б-50-годишна, му отговаряла. Разговорът е следният:

Княз Александър: – Какво перете, откъде сте, как ви казват? 
Гайта Павлова: – Не виждаш ли, господине, оттука сме.
 
– Шта си ти?
 
– Българка.
 
– Шта си ти?
 
– Българка, господине.
 
Князът (раздразнен): – Кой те е учил така да казваш?
 
– Аз сама си знам, господине. Така си викаме ний в това село.
 
– Аз зная кой те учи, но и той, па и ти ще разбереш, ако те заудрям с този гърбач (камшик)!
 
– Нас и турци са ни били, па и вие, ако искате, бийте ни! Аз ви казвам що е право.
 
– Не си ли чула, бабо, да е имало битка на Косово, па и тука, та пропаднало нашето царство. Какви българи, какви лайна е имало тука, та да се наричаш българка! Ти, бабо, още не знаеш кои са и какви са българите: те се познават по лицето, те другояче говорят, имат чело, смазано назад, шилеста глава, тъп нос. Българите са татарско племе, те немат „слава“, а ти „славиш“. Те имат за свой крал католик, шваба. Ако да ги знаеш и ако си ги видела, ти нема да се наричаш българка, а сега така са те научили. Ти, бабо, и всички вие се познавате по челото и по очите, че сте чисти старосърби.
 
– Аз, господине, не съм била ни в Косово, ни в София, па нито у Бугария, но ние тука така сме се казвали от деди и прадеди, па и сега така се казваме. Ние знаем българския владика и българския поп, а други не познаваме.
 
– Тия владици и попове са ви направили да ходите голи и те са ви подлудили, но аз няма да оставя такива владици.
 
– Сакаш, остави ги, сакаш, не ги оставяй, господине, ние сме си такива.
 
– Сега нашата войска е завзела това място и всички вие ще бъдете сърби, а онова, що е заела българската войска – всички ще бъдат българи.
 
– Кой знае, господине, ние тука сме били и под турци и никой не ни е забранявал да се наричаме българи, турци, сърби. Имаше тука едни села, които беха български, а после за пари станаха сръбски.
 
– Е, бабо, тия пари ние сме давали за сиромаси, защото ние съжаляваме бедните, а не като вашия „шваба“ да не помага на сиромасите. Ние се грижим за тези наши братя, а той не се грижи, защото не са негови братя.
 
– Каквото сакат нека си правят там, аз не знам. Ние тука сме си, що сме били и такива си оставаме.
 
– Е, бабо, ако те напердаша един път, ще забравиш „старото“. Аз и бакшиш щех да ти дам, но сега не ща, защото си лоша баба.
 
– Ако сакаш, давай, ако не сакаш, не давай. Ако съм сгрешила, прости ми, господине, ама аз съм ти казала, що е правото.“

Ужасяващ е разказът на съвременниците на тези събития. Както Кирил Пърличев, така и Карнегиевата комисия съобщават за тъжната поредица от изложените факти. Ужасяващо много българи заплащат с кръвта си, имота си, честта си привилегията да се наричат българи.

Иван Вазов завършва стихотворението си „Па шта си ти“, обръщайки се към македонските българи със следните паметни думи:

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
„Тук българи са, българи от памтивека!“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

„Па шта си ти?“– геройството да бъдеш българин
4.6 от общо 111 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

4 КОМЕНТАРА

Отговор