Стремежът и целта да бъдат укрепени социално-икономическите и политически проекти в българското общество след Освобождението, водят до създаването и приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 година. В следосвобожденската ни история конституцията представлява символ на правовата и независима държава, на желанието на политическия елит българската нация да получи основен закон, изработен по модерен и ефикасен начин. Различията относно правата и свободите, застъпени в него, довеждат до първото разделение сред управляващите среди и водят до формирането на либерална и консервативна партия.
След приемането на Конституцията обаче се проявяват и нейните недостатъци. Макар пропуските да са видими за всички, задачата да се свика Велико народно събрание, чрез което да бъдат гласувани и приети нужните изменения, се оказва трудна.
Великото народно събрание ( ВНС ) е специализирана законодателна институция в България. Разполага с разширен състав в сравнение с Обикновеното Народно Събрание и притежава изключителните права да решава определен кръг въпроси. Според Търновската конституция само ВНС има правото да прави промени в конституцията при нужда. Това се случва по описан специален ред и с определено парламентарно мнозинство ( квалифицирано мнозинство, т.е ⅔ ). Този значим за времето си акт се извършва от министър – председателите Стефан Стамболов на 15 май 1893 година и от Александър Малинов на 11 юли 1911 година.
Стефан Стамболов, който е начело на държавата за период от 7 години, нарежда свикването на IV Велико Народно Събрание в Търново във времето от 3 май до 17 май 1893 година. За председател е избран Димитър Петков. Сред направените важни промени се открояват смяната на обръщението към монарха – от „Светлост“ за княза и „Сиятелство“ за принца – на титлата „Царско височество“. Наред с промяната на титулатурата, причина за изменение в конституцията е и сватбата на княз Фердинанд Сакскобургготски с пармската принцеса Мария-Луиза Бурбонска. Въпросът за бъдещата религия на престолонаследника е решен в полза на католическите претенции на Бурбоните. Решението е записано по следния начин, за да не води до нарушаване на разпоредбите, определени от Берлинския договор:
Чл. 38 Българският Княз не може да изповядва никаква друга вяра осен православната. Само Князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнски изповедание, както той, така и първият престолонаследник, може да останат в него.
Направени са промени, които касаят вътрешнополитическия живот на страната. Някои историци ги определят като чужди на демократичния ред, докато други ги намират за необходими предвид времето, в което са извършени. Увеличен е мандатът на Обикновено Народно Събрание от 3 на 5 години, намален е броят на народните представители – по един на 10 000 души, а при Велико Народно Събрание – по двама на 20 000 души. Създадени са и две нови министерства – на обществените сгради, пътищата и съобщенията и на търговията и земеделието.
Чл. 86 Обикновеното народно събрание се състои от представители, избрани направо от народа, по един представител на двадесетхиляди души от двата пола. Представителите се избират за пет години.
Промените, извършени по време на управлението на кабинета на Александър Малинов, са предшествани от изменения статут на управление. От автономно трибутарно Княжеството става Царство България. Актът на обявяване на независимостта е извършен на 22 септември 1908 година в Търново. Поради различни съображения, станали обект на критика от всички политически партии, правителството на Александър Малинов забавя повече от две години този процес. На V Велико Народно Събрание, заседаващо в Търново от 9 юни до 9 юли 1911 година председател е Стоян Данев. След направените промени Търновската конституция става известна като „ Сребърната конституция “, заради обкова си от благороден метал. Всички думи като „ княз “, „ княгиня “, „ Княжество “ са заменени съответно с „ цар “, „ царица “, „ Царство “.
Чл.6 Българският цар носи титлата Негово Царско Величество Цар на Българите, а престолонаследникът – титлата Царско Височество.
Сред другите по-важни промени е тази на чл. 17, с която се ограничават правомощията на Народното събрание за сметка царските такива.
Чл. 17. Царят е представител на държавата във всичките й сношения с иностранните държави. Той, със съгласието на правителството, свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание, щом интересите и сигурността на страната допущат това.
Религиозният въпрос се оказва от решаващо значение и неговото разглеждане води до нова промяна на на чл. 38. Този път изменението не е продиктувано от изискванията на международен договор, а от представителството на царя и интересите на преобладаващата част от населението:
Чл. 38 Българският цар не може да изповядва никаква друга вяра освен източноправославната.
Член 86 е запазен частично в „стамболовия“ си вид. Той се състои в това, че мандатът на депутатите се намалява, но броят им се запазва.
Чл. 86 Обикновеното народно събрание се състои от представители, избрани направо от народа, по един представител на двадесетхиляди души от двата пола. Представителите се избират за четири години.
С реформите в Търновската конституция от 1893 и 1911 година се наблюдава тенденция към намаляване правата на Народното събрание и засилване тези на монархическата власт. Промените, касаещи вътрешната политика, са по-скоро от допълващ характер, отколкото с цел радикално преобразяване на основния закон.
Основните политически, граждански и обществени фундаменти на Търновската конституция остават без промяна през годините между нейното приемане и влизането в сила на Димитровската конституция ( 1947 година ). Търновската конституция постановлява, че всички български поданици са равни пред закона, властите са разделени, индивидът има право на свобода, частната собственост е неприкосновена, личната неприкосновеност е гарантирана, както и тази на жилището и личната кореспонденция.
Несъмнено Търновската конституция притежава множество достойнства и отразява по най-категоричен начин нуждата от промяна и напредък в развитието на българското общество. Тя притежава огромен символен заряд и свидетелства за положеното ново начало на Третата българска държава. Нуждата от извършените промени през 1893 година и 1911 година обаче се оказва належаща и необходима. Освен целесъобразността на направените изменения, държа да отбележа таланта и умението на министър – председателите, които въпреки разединението в общественото мнение, успяват да прозрат и повярват в бъдещата положителна промяна. Тя се състои в извършването на промени в титулатурата на Княза и превръщането му в Цар на българите, както и в промените, засягащи броя министерства и депутати в ОНС и ВНС, както и срока на тяхната държавна служба. По този начин България укрепва във вътрешно и външнополитически план. Най-важно и основополагащо обаче е запазването на демократичните основи на Търновската конституция, която трябва да бъде споделена гордост за всички поколения българи.
