Неопределеното поведение на Румъния през Първата световна война се променя бързо – на 27 август 1916 година страната обявява война на Австро-Унгария, на 30 август румънският дипломат в София съобщава на нашето външно министерство, че кралството обявява война и на България. Трета българска армия под командването на генерал Стефан Тошев настъпва в пределите на Южна Добруджа, отнета на България чрез Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 година. Отстъпващите румънски войски извършват над населението на Добруджа насилия, които и до днес ужасяват със своята методичност и безчовечност.
Румънската държава е решена да приложи тактиката на „изгорената земя“ в пряк и преносен смисъл на думата. Още в средата на август румънските административни власти в Добруджа издават поверителни заповеди до кметовете в отделните селища, с цел съставяне на списъци за отвличане на най-будните хора с нерумънски произход в областта, основно българи и турци. Мотивът по думите на силистренския окръжен управител Камарашеску е, че те са „подозрителни личности“ и могат да „принесат вреда на войската и държавата“. Отвлечени са кметове, духовници и селски първенци, които са откарани на север от Дунав. В същия смисъл има разпореждания и от другите румънски администратори.
За да се увеличи броят на отвлечените, румънците прибягват до лъжливи слухове – много добруджанци от всички етноси попадат в клопката. А тя е следната – от началото на Първата световна война в Румъния е въведен държавен монопол върху търговията с храни. На 21 август 1916 година румънските власти пускат слух, че монополът е отменен и селяните могат свободно да търгуват, стига със собствен превоз да доставят зърно в Силистра. За да си набавят така необходимите за сносен живот пари, мнозина българи от Добруджа натоварват каруците си с жито и се отправят към крайдунавския град. Стигнали там, те са прехвърлени на отсрещния бряг в Кълъраш и са арестувани.
С навлизането на Трета армия на генерал Стефан Тошев в пределите на Южна Добруджа започват и първите неуспехи на румънските войски. Неспособни да се справят с българските войски в битка, под командата на офицерите си румънските войници изливат страха и омразата си върху беззащитното мирно население. Наред с отстъплението си те отвличат почти цялото население, много цветущи села се превръщат в призрачни пейзажи. Развилнелите се власи грабят, убиват, изнасилват и палят къщи и реколта. Почти нищо не остава от някога богатото село Баладжа (днес с. Стожер, Добричко), от 130 къщи остават само 20 незасегнати от пожара.
В руини са превърнати селата Бабук, Касъмкьой, Харманкуюсу, Карадурмуш, Небикуюсу, Сердимен, Дениклер, Хасъмдере, Баладжа, Настрадин, Калипетрово, Айдемир, Балтаджи Еникьой, Кара Омур, Сребърна, Татар Атмаджа, Кузгунлук, Български Косуй, Саръгьол, Старо Село, Сяново (днес с. Бабук, гр. Генерал Тошево, с. Кардам, с. Орлова могила, с. Ябълково, с. Стожер, с. Божурово, с. Калипетрово, с. Айдемир, с. Брадвари, с. Смилец, с. Сребърна, с. Сокол, с. Пожарево, с. Търновци, с. Старо село, с. Сяново) и т. н.
Опожарени са всички големи стопанства, модерна земеделска техника, а работният добитък – коне и волове – са отведени от румънците. По оценки на съвременници между 30 и 50 хиляди души са отвлечени, хиляди невинни хора намират смъртта си, а броят на изнасилите момичета е неизвестен. Над красивите добруджански полета се носят писъците на жени и деца, гъсти кълба дим се вият над някога заможни села. Добруджа никога повече няма да е същата.
Кръвта на калените в битки български войници и офицери се смразява при навлизането им в опожарените и обезлюдени села. На селските мегдани те намират камари трупове на местни жители, обезумели жени се щурат с гладни деца на ръце. Доста често румънските войници разбиват черепите на нещастните жертви с прикладите на пушките. Гледката е толкова потресаваща, че доктор Кале – немски военен лекар споделя:
Аз съм възрастен човек, лекар, участвувал в множество колониални експедиции в африканските колонии. Обаче това, което видях с очите си да са извършили румъните, не са го вършели нито хотентотите, нито най-дивото и кръвожадно племе херерозите.
Неподчинението на българите да напуснат домовете си е наказвано жестоко. В село Бабук осемдесетгодишната баба Злата Драганова се грижи за умиращото си внуче и отказва да тръгне с румънците. Бият я с прикладите на пушките и започват да се гаврят с детето, карайки го да ходи. В село Каралез, Добричко, мъжете и жените са изведени от селото, разделени са и войниците се упражняват да стрелят по тях.
В село Баладжа румънците застрелват двадесет души, между които една майка с бебе в ръце. Тя намира смъртта докато кърми бебето си. В село Настрадин на площада са разстреляни 34 души, а пред очите на възрастните им родители са убити 5 братя- Владун, Васил, Ради, Георги и Иван Христови, най-възрастният на 42, най-младият – на 22 години. Молбите и воплите на дядо Христо и баба Стоянка не помагат. Месец след това дядо Христо умира от мъка по децата си. В Добрич има случаи на нечовешки мъчения – има скалпирания и извадени нокти. До гарата в града румънците разстрелват 57 видни добрички граждани – българи и турци. Изнасилванията са повсеместни, като румънски войници се гаврят с нещастните жени, където ги намерят – на нивите, по пътищата, в селата. В село Касъмкьой земевладелецът Тоню Василев е рязан парче по парче и хвърлен да изгори в запаления му чифлик. В село Балтаджи Еникьой са изнасилени всички жени.
За зверствата четем следните думи в доклада на един български дипломат до българския министър-председател от 27 септември 1916 г.:
Жертвите разказват потресающи неща за преживените от тях сцени. Жени, срещани от войниците по шосето с кърмаче на гърдите, са били залавяни, детето е бивало захвърляно всред пътя, а самите те обезчестявани на открито.
Всичко това обаче бледнее пред случилото се в село Сребърна – мъжете са изведени на селския мегдан, където 70 души са разстреляни, след разстрела телата им са насечени с брадви, всички жени и момичета са изнасилени. В училището са събрани 12 деца и румънците го запалват, а опитващите се да се спасят от пожара деца са посрещани с куршуми от войниците. Всички деца изгарят живи.
Силистренският окръжен управител Йон Камарашеску мъчи българите, а след като румънците изоставят Силистра поради настъплението на българските войски, руски ескадрон драгуни остава още два дни – руските кавалеристи секат силистренци със сабите си по улиците, изнасилват, грабят и палят. Изклани са и над 500 души българи, събрани в Силистра от околните села.
При защитата на Тутракан в румънските полкове има и мобилизирани българи. Румънските офицери дават заповед да бъдат избити от другите войници – между 1100 и 1300 млади българи се прощават с живота си. Погром е извършен и над мирното население на Тутракан, частите на генерал Киселов намират и съсечени деца. При превземането на града българските войници намират в окопите жени на възраст между 15 и 30 години – българки и туркини, които са били изнасилвани дни наред от румънски войници.
Когато българската войска влиза в Силистра и населението се събира да ги посрещне, от румънския бряг артилерията открива огън с бризантни гранати по тях. На парчета са разкъсани 38 души.
Нещастна е съдбата и на завзетите от румънците села по време на десанта при Ряхово. Те са ограбени и сринати със земята.
Частично обяснение на зверствата намираме в думите на румънски военнопленник, българин, който свидетелства:
Преди преминаването на Дунава румънските офицери убеждавали войниците си, че земята, която ще завоюват сега от България, след свършека на войната, щяла да бъде раздадена на войниците, взели участие в тая експедиция. Затова те трябвало да изколят всичкото българско население, за да изчистят „своята” земя. Един от дружинните командири в своята реч към войниците си казал, че иска всеки негов войник да обезчести най-малко по 10 българки! Били са организирани специални команди от румънските войски за избиване на населението, даже специални оръдия били дадени на тях.
Ужасяваща е съдбата на неколцина жители на село Бабово.
В зимника на дядо Тасе Василев са успели да се скрият 20 жени и деца, но румънците ги намират. От дядо Тасе те вземат всичките му пари, изнасилват жените пред погледите на децата. След това всички са заклани, а зимникът – подпален. Най-хубавата мома в селото е Марийка, 19-годишната внучка на дядо Тасе. Тя е заловена заедно с още три жени и малкото дете на една от тях. След като се съпротивляват, за да не бъдат изнасилени, те са вързани с въже, полети с петрол и запалени живи.
По молба на българското правителство са проведени три проучвания на румънските жестокости – на дипломата Петър Нейков, на военния психолог Тодор Панов и на Петър Габе – като част от цялостното проучване на Добруджа под румънска власт. Те са публикувани през 1916 и 1917 година. Под редакцията на Пачов и Кацев през 1918 и 1919 година са събрани и публикувани сведения от оцелелите и от отвлечените добруджанци.
Престъпленията на румънската армия предизвикват реакцията на САЩ, Кралство Нидерландия, Швейцария и Червения кръст. Американският дипломат в София Уилям Уорфийлд се заема лично с разследването и отива на място в Добруджа. На 10 ноември американският дипломат в Букурещ връчва на румънското министерство на външните работи протестна нота под номер 164, на 3 ноември протестна нота под номер 2308 е връчена и от пълномощния министър на Кралство Нидерландия, на 3 юни 1917 година швейцарският дипломат в Букурещ изпраща доклад с описаните жестокости на международния комитет на Червения кръст в Женева, който е публикуван на 1 септември същата година.
Тук приключва нашият разказ за окървавената Добруджа, но ужасът за отвлечените добруджанци тепърва започва – те са изпратени в лагери в Молдова, където голяма част измират. През 1918 година малцина се завръщат. Нека смирено се поклоним пред паметта на невинните жертви.
