Творческият свят на Никола Вапцаров (1909-1942) е изключително разнообразен – отразява както теми със социален характер, актуални за времето, в което живее, така и патриотизма му, породен от средата на родолюбивите банскалии, сред които е израснал.
Стихотворението „Родина“, включено в единствената издавана стихосбирка на поета „Моторни песни“, е част от цикъла Песни за Родината. Тук e изтъкнат сложният и противоречив образ на родината – от една страна стои споменът за нейното славно историческо минало и геройски издържаното робство, а от друга – отблъскващите социални конфликти на съвремието. Споменът по едно безвъзвратно изгубено време, когато „живота бе ведър и лесен“, е внезапно прекъснат от гнета и болката на настоящето – „вред, където се борят за хлеб“. И все пак, въпреки „ненужно пролятата кръв“ и въпреки българската действителност, която е „стотици години назад”, героят не отрича напълно образа и своята обич към Отечеството:
…защото израснах,
защото закрепнах във Теб.
Противоречивият образ на родината в творбата на Вапцаров е актуален и в наши дни. Споменът за великото дело на нашите деди, дали живота си за величието и свободата на България, се сблъсква с алчността, подкупността и подлостта на съвремието, което ни кара да си зададем въпроса: „За теб ли бе нужно, кажи?“
Родина
Над тебе Пирин
издига гранити,
обвити във сиви мъгли.
Орли над бедни села
размахват крила
и хала в полята пищи.
А бяха години,
когато невинно
люляха ме празни мечти.
Живота бе ведър
и лесен,
живота бе щедър
и песен бе ти.
Но ето –
преминах
през дим,
през масло
и машини,
преминах през
гнет и тегло –
вред, където се борят
за хлеб.
И нещо се счупи
във мене.
Простенах от болка,
но бях без изход.
Погледнах надире
и плюх озлобено
и в теб,
и в самия живот.
Сега си ми близка,
по-близка от майка дори,
но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари…
Тежи ми, Родино,
кошмарно жестоко тежи
димящата кръв
и аз ще те питам –
всичко това
за теб ли бе нужно,
кажи?
Вред мрак.
И в мрака – тегло и робия.
Глад.
Остана стотици години назад.
А нейде живота пулсира,
израства
завод
след завод,
бръмчат пропелери…
А моят народ
работи,
умира,
както в дълбоката
бронзова ера.
Аз пак те обичам,
Родино на Гоце и Даме,
защото израснах,
защото закрепнах във Теб.
И нося в сърцето си младо
тревожното знаме
и вечния устрем
на всички без покрив и хлеб.
