Спортната слава на България е едно от нещата, които ни карат да се гордеем, че сме българи. Макар че днес спортните ни успехи са малко, достатъчно е да се поровим в постиженията ни от миналото, за да усетим духа на шампионите. Със сигурност със своята борбеност те показват на света какво значи да носиш български дух.
При първите си участия на Олимпийските игри българите не успяват да се класират на предни позиции, но това не ги обезкуражава, дори напротив – родните спортисти започват да тренират още по-усърдно. Така се стига до паметната Олимпиада в Мелбърн през 1956 г., когато Никола Станчев спечелва златния медал в свободната борба в категория 79 кг. Това го прави първия български олимпийски шампион. Подобна личност заслужава да бъде по-добре позната и затова сме посветили тази публикация на него.
Никола Станчев е роден на 11 септември 1930 г. в село Твърдица, Бургаско. Още от дете наблюдава многобройните народни борби в Странджанския край. Въпреки това житейският път на Никола се пресича с борбата на сериозно ниво съвсем случайно. През 1949 г. младежът е привикан в Ямбол, за да свидетелства по дело. Във влака той се засича с борците от Грудово, които отиват на републиканско първенство. Изненадващо те го канят да дойде с тях. Никола има голямо желание да продължи към столицата, а освен това делото в Ямбол се отлага. За съжаление обаче липсата на каквито и да било финансови средства го възпрепятства. Младежът обаче е непоколебим и готов да направи всичко, за да стигне до София. Събира стотинки на гарата и в крайна сметка, макар и с известна доза късмет, успява да осигури сумата и заминава за столицата.
Още със стъпването си в залата той успява да впечатли своя наставник, който го нарича самобитен талант. След две години вече е привлечен в ЦСКА. Влиза и в националния отбор, след което започват и международните му изяви. Първият сериозен успех в кариерата на странджанеца е именно на Олимпиадата в Мелбърн.
Състезанието започва добре за Никола. Той побеждава с 2 на 0 точки един от фаворитите за спечелването на титлата, грузинеца Схиртладзе, от когото има три загуби преди това в Олимпиадата. В следващата среща Станчев се изправя срещу японеца Кацумарото. Всички очакват успех от българина, който има две победи срещу опонента в предишни състезания. Изненадващо обаче японецът го побеждава с туш. Тогавашният правилник позволява след една загуба даден състезател да продължи борбата за титлата, но при далеч по-тежки условия – до финала, а и на него включително, борецът трябва да побеждава само с туш.
Възможността за победа с туш във всички останали срещи изглежда невъзможна за специалистите, които очевидно не познават добре българския спортист. Никола Станчев показва, че за българския дух няма непреодолими препятствия. Важно е да се отбележи и заслугата на треньора Райко Петров, благодарение на когото борецът успява да изгради една много печеливша тактика.
В първата от трите си оставащи срещи Станчев трябва да се изправи срещу западногерманеца Щер. До този момент той два пъти го е побеждавал по точки, но никога с туш. Германецът, за когото цел е равният резултат, се бори в пасивен стил, единствено пазейки се да не бъде туширан. Никола и неговият треньор предвиждат това в своята предварителна стратегия за двубоя. Българинът умишлено използва тактика, в която се прави на жертва и изглежда дори уплашен, оставяйки Щер да вземе инициативата в свои ръце. За всички специалисти изходът от този двубой е повече от ясен. Според тях с такава борба загубата на българина е неизбежна. Минутите текат, а странджанецът изчаква германецът да стане по-активен. Станчев дори поощрява Щер, като продължава да отстъпва. Така българинът изглежда вече лесна плячка, която при следващите няколко атаки само се защитава. Тогава от българската скамейка се чува „Давай!“. Като мълния Станчев се впуска в краката на германеца. Секунда по-късно гърбът на Щер се сгромолясва на тепиха, затиснат от тялото на Никола. Това е туш, който дава начало на победната серия на странджанеца. Заради прекрасно измислената и изпълнена стратегия някои чуждестранни журналисти наричат двамата българи “големите артисти”.
Следващият опонент на нашия борец е шведът Лимбланд. 36- годишният спортист има солиден опит на тепиха, поради което трудно може да бъде надхитрен. Тактиката на българина няма как да бъде друга, освен да атакува мощно още от първата секунда, ако иска да спечели с туш. С голяма точност последвалото в срещата е описано от пратениците на “Народен спорт”:
“Такава изтощителна борба малцина бяха виждали. Накрая и двамата бяха изчерпали силите си до такава степен, че само ако имаше някой да ги побутне, щяха да рухнат на тепиха. Само искрица сила бе нужна за победата! Искрица само!… Намери я Станчев! Кой знае от кое кътче на коравата му странджанска душа се появи тя, за да пламне последното усилие. Шведът бе туширан! Двамата борци лежаха в изнемогва и само по сияещото от щастие изпотено лице на българина можеше да се познае кой е победителят…”
След трудната победа Станчев достига до финала, на който му предстои да се изправи срещу още по-голямо препятствие. Там той среща смятания за непобедим американец Алън Ходж. Срещата започва, като пръв в партер е българинът. Ходж го хваща в най-добрата си хватка „вълчи капан“ и след секунди от носа на Никола потича кръв заради липса на кислород. С последни сили странджанецът удържа до почивката. Години по-късно той споделя: „В този момент щях да се откажа.“ Идва ред американецът да застане в партер. Станчев му прилага любимата си техника „Чарека“, с която печели 90% от своите срещи. С нея той тръшва непобедимия американец, като ударът в земята е толкова силен, че след обявяването на победата Ходж остава неподвижен на тепиха. Съдиите обявяват победа с туш на българина, а това означава златен медал и първа българска олимпийска титла.
След Олимпиадата Никола продължава да се бори. Единадесет пъти става шампион на България, като осем от тях в свободна и три в класическата борба. Печели и балканската титла. Петнадесет години е несменяем титуляр на категорията. След като се отказва от борбата, се заема с треньорство. Две-три години е помощник на Райко Петров в националния отбор. Въпреки своя опит той не успява да се утвърди на новото поприще. Животът след борбата не е никак лек. Той живее в малката си къща в село Твърдица, която има едва една стая. До 2003 г. преживява със скромна пенсия от 110 лв., а съпругата му Елена взема едва 50 лв.
Общинската структура на СДС в Бургас и кметът на родното му село Сотир Йовчев решават да помогнат на великия българин. Те ангажират строителна фирма, която се заема с издигането на къща за бореца. Огромна помощ оказват Боян Радев и други изявени бургаски борци от миналото. Футболният национал Радостин Кишишев дарява 1000 лв. лични пари за къщата. Такава сума за първия олимпийски шампион гласува на сесия през май и Общинският съвет в Бургас. За нещастие няколко месеца преди къщата да бъде готова, на 13 юли 2009 г. Никола Станчев си отива от този свят.
В знак на почит в село Твърдица е открит негов паметник през 2011 г. Никола Станчев е наречен от треньора Райко Петров „Гагарин на българския спорт“. Неговият колега и приятел Боян Радев го определя като „патриарх на големия български спорт“. Със своето уникално постижение от три последователни победи с туш на Олимпиада Станчев остава завинаги не само в българската спортна памет, но и в тази на останалия свят.
