През 50-те и 60-те години на XX век съвременните развлекателни мелодии и танци и тяхното най-ярко олицетворение по това време – „джазовата музика”, се радват на осезаемо засилващ се интерес сред младото поколение в социалистическа България. Официално схващан като „упадъчен”, произхождащ от буржоазния Запад, джазът се явява точка на противоречие между проектите на държавата за „комунистическото възпитание” на гражданите и появилите се нови вкусове сред увеличаващите се градски слоеве.
Ранен отглас от това набиращо сила явление намираме в дискусия, отразена на няколко броя на комсомолското списание „Младеж” през 1956 година. Темата започва от публикувано писмо на гражданина К. Колев, озаглавено „Против упадъчната джазова музика”. От написаното става ясно, че тя вече си е проправила път дори и в излъчвани „хумористични филми, сатирични предавания по радиото и радиореклами”, както и по време на „някои спортни състезания по художествена гимнастика, баскетбол, волейбол, колоездене и пр.”.
Обяснението за бързото ѝ разпространение е, че тази музика „е лека, лесно възприемлива, не се иска много труд да се разбере. Главното в нея е ритъмът. Тя е весела, жива и допада на буйните младежи. Джазовата музика предразполага към отмора и забравяне на несполуките в ежедневието. Но тъкмо това крие голяма опасност.”
Въпросната опасност е представена от оплакванията на някои родители, че техните деца търсели по радиото само такава музика или че „изпускали работа, за да ходят на някакви танцови забави”, а по улиците и в трамвая и даже в училището те си тананикали „извратени джазови мелодии”.
В статии, занимаващи се с отношението към „модерното”, са поместени и редове, отново говорещи за появата на джаза като негърска музика, но навлязла по кабаретата, нощните мюзикхолове и ресторантите и деградирала до рок енд рол и хула-хоп, до възвеличаването на изпълнителите им като „Били Холидей и Елвис Прислей”, способни да доведат залата до истеричен припадък …
В публикуван разказ „беснеещата румба” пък се превръща в олицетворение на младежи с твърде високо самочувствие, които ще получат своя урок от новодошлия комсомолски инструктор. Коментарите на Любен Дилов, че всъщност не суингът и буги-вугито са били оръжие на западната пропаганда, а борбата против тях ги е направила такива, предизвикват яростна критика.
Казаното и изписаното обаче явно не успява да отклони младежта от стремежа към подобен род развлечения, дори напротив – в началото на 60-те години вече се говори за особена категория млади хора, за характеристиките и проблемите на която разказва публицистът Юлиян Вучков на страниците на списание „Пламък” през 1963 година. Представителите на обществото на тази т.нар. „магнитофонната младеж“ били изявени любители на удоволствията, които търсели леснодостъпното и модното. Названието им се свързва с устройваните от тях танцови сбирки „купони”, на които на магнетофони се въртяли записи на последните „рокови мелодии”… Суетни и предизвикателни, самодоволни и лицемерни, те гледали с „разсеяни очи и с една усмивка, която казва: „Пет пари не давам за нищо”. Те не желаели да поемат никакви отговорности и единственото, което би могло да ги мобилизира били забавленията.
Есето на Вучков явно не остава незабелязано, щом бива коментирано и на форуми на представители на отговорни институции по въпросите на младежта в началото на същата 1963 година. Такова е и Съвещанието по създаването и пропагандирането на съвременните танци за младежта от 26 януари, свикано от ЦК на ДКМС, чийто протокол заема централно място като източник на сведения за разглеждания феномен. Да дискутират проблема са поканени специалисти от областите на хореографията и музиката, от Радио София и бюро „Естрада”.
Очаквано, най-съществената им задача трябвало да бъде създаването на родни съвременни танци. В това отношение България изоставала от другите социалистически страни, като например Германската демократична република, където няколко години по-рано били успешно „предпазени“ от рок енд рола, благодарение на създадения там танц „Липси”.
Последният, твърди се, вече прехвърлил границите на родината си, бил „популярен в много страни в света”. В Съветския съюз пък бил обявен конкурс за създаването на съвременни младежки танци. Очакванията на комсомола са, че стъпките и мелодията на новите български забавни танци ще са свързани с българския фолклор. По-нататък в дискусията става ясно, че първият такъв танц вече е създаден през лятото на 1962 година от композиторката Лили Лисичкова и хореографката Люба Вълчева и носил името „добруджана”.
Въпреки че бил „одобрен“ от различни комисии, танцът все още не е „внедрен”. Причините за това са няколко. Авторката му споделя пред присъстващите, че в ресторантите, дори и да е в репертоара на оркестрите, той не се свири, защото самото му име навявало асоциации с някакъв народен танц, от какъвто посетителите на заведението нямали нужда. За да се преодолее това състояние, „добруджаната” се нуждае от повече „пропаганда“ от страна на ДСП „Бюро Естрада” . Нуждае се от популяризиране и чрез отпечатване на ръководства за игра и издаване на грамофонни плочи.
Друг проблем на танца бил фактът, че до този момент за него била композирана само една мелодия, а освен това му липсвала простотата и лекотата, която била характерна за идващите отвън танци. Последното донякъде е нелека задача, защото в същото време се изтъква, че важно било новите танци да са базирани на българския фолклор и типичните за него неравноделни тактове, което щяло да ги направи разпознаваеми и за българите, и за чужденците.
Любопитно е, че представителят на Радио София Пенка Хаджиколева споменава за писмо, получено в Радиото от Франция, разказващо, че в момента на мода там била боса-новата и „някакъв танц Добруджана, който вероятно е български”. Дали това наистина е било така или не, и самата Хаджиколева не знае, но е факт, че по изказванията на някои от участниците личи амбицията новите български танци да се разпространят и извън Българи като част от културната пропаганда.
От намерените материали може да се съди, че наистина започва работа по създаването и разпространението на български съвременни танци и музика. Още през същата 1963 година на плоча е записана музиката към новия танц „И-ха-ха”, композирана от Димитър Вълчев. Започват да се организират и комсомолски танцови конкурси, на които се танцуват чужди и български съвременни танци.
От 1965 година започва да излиза месечното списание на Централния дом за народно творчество „Естрада”, призвано да служи като примерно ръководство и източник на идеи за художествената самодейност. В книжките освен разкази, стихове и естрадно-сатирични програми, се публикуват и подробни описания на съвременни танци, както български, така и чужди. Такива например са новосъздадените български танци „Пирина”, „Славяна”, „Джинка”, „Липник”, „Дили-дили”, „Албена” и др. Характерен за някои от тях е не само неравноделният ритъм, но и начинът на танцуване – в редици, един до друг, младеж и девойка. Не са отминати и модерни съветски танци като „Йолочка”, „Терикон”, „Елбрус”, „Усмивка”.
Публикувани са описания и на западни танци като „Медисон”, „Хали-гали”, „Леткис”, „Шейк”, но преминали през обработката на български хореографи. Заводът за грамофонни плочи „Балкантон” също издава малка плоча със запис на музиката към финландския танц „Леткис” с описание на стъпките на обратната страна на обложката. Тиражират се записи на мелодии към съветски и български танци.
Въпреки тези усилия, трудно е да се повярва, че фолклорните мотиви на новите български танци са успели да събудят патриотични чувства у младежите. Поне така изглежда от страниците на цяла поредица от броеве на вестник „Народна култура” от зимата и пролетта на 1966 година, поместени под общата рубрика „О, неразумни!… Поради что се срамиш?…” Още с прочитането на този надслов, читателят правилно предусеща, че статиите под него ще се занимават с проблемите на „чуждопоклонството” и „борбата” с него. Очаквано една от водещите теми е за популярната музика и танци, разпространявани от телевизията, радиото и Бюро „Естрада” – най-отявлени проводници на чуждото влияние.
Публикациите продължават да говорят за шестващото пренебрежение към родното и поставянето му в подчинено положение на буржоазното. За младежи, които танцуват шейк, а не знаят ни едно българско хоро. За недостатъчните „национални” по стил естрадни песни и модерни танци. За сляпото подражателство на Запада и т. н. Тук отново се срещаме с композиторката Лисичкова, която пак припомня за своята „добруджана”, а сетне обвинява певицата Лили Иванова, че в репертоара ѝ няма никакви следи от национално звучене и повечето ѝ песни са „чуждоземни”.
ЗА МУЗИКАТА В СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ ВИЖ КНИГАТА „ЗЛАТНИЯТ ОРФЕЙ: ЗВЕЗДИ И СЕНКИ“
Според хореографката Маргарита Дикова пък младите не танцували, а се „борели“ с чуждите танци, понеже били „чужди като национална основа”. Именно заради това те се нуждаят от съвременни български танци, които всъщност се явяват „продължаване на старата фолклорна традиция”. Публикуваните статии съобщават за излъчено на 29 януари същата година телевизионно предаване, в което се демонстрирали съвременни български танци, което е похвално, но в същото време, все още няма достатъчно места, където човек да се научи на тези танци, не били написани достатъчно мелодии за тях. Дават се за пример песните на Микис Теодоракис, написани по фолклорни мотиви, които „много бързо прогонили западната музика от гръцките заведения“.
Присъствието в официалния дискурс на темата за забавните танци през 60-те години може да се разбира като проява на тоталитарните институции за справяне с възникващи последствия от поддържаната от самите тях специфична модернизация на обществото. Появата на новите потребности от осмислено свободно време, културни събития, консумация, забавления и популярна култура не остават без отговор от страна на ръководените от държавата учреждения и предприятия. Последните, въвличайки цели експерти в съответните области, се опитват да вземат инициативата в културната практика. Но пристигащите по различни канали от по-модерния капиталистически Запад идеи, порядки, образи, звуци, аромати, удоволствия се превръщат в своеобразен идеал на престижното модерно за българския консуматор.
От друга страна проблемът за направляването на културата от държавата разкрива и вътрешните противоречия във и между самите държавни звена, мобилизирани в тази дейност. В конкретния случай много от факторите за разпространението на тези модерни танци, например, са междинни структури, които освен културни задачи, изпълняват и финансов план (бюро „Естрада” и „Балкантон”). Положение, водещо естествено до компромиси и приспособяване към реалното търсене от страна на публиката. Към това се прибавят обществени организации като Радиото и Телевизията, които са критикувани, че също водят двойствена политика.
Резултатите от държавно инициираните опити за създаване на забавни танци изживяват кулминация в програмите на едно от големите пропагандни събития на режима през 60-те години – Деветият световен фестивал на младежта и студентите през лятото на 1968 година. На неформално ниво обаче тези лабораторно създадени „образци“ не изглежда да са добили сериозно разпространение, което предизвестява безславния им провал и изоставяне към края на десетилетието.
Автор: Антон Ангелов
Използвани източници:
Централен държавен архив, фонд 1053
Вестник „Народна култура“
Списание „Младеж“
Списание „Пламък“
Списание „Billboard“
