На 2 август 1952 г. България се нарежда сред световните нации, успяли да запишат името си в списъка с олимпийски медалисти. Това става възможно, след като боксьорът Борис Георгиев-Моката печели бронз на игрите в Хелзинки в категория до 75 кг. 70-годишнината от знаменателното събитие ще бъде отбелязана с освещаване на паметна плоча на именития спортист и излизането на документален филм, посветен на живота му. Поредицата „Спортна хроника“ ни представя интересната житейска съдба на Борис Георгиев, представена посредством собствените му думи. Моката почина на 29 януари 2017 г. и неговите лични свидетелства са ни предоставени от дъщеря му Тинка, за което ѝ благодарим.
Ранни години
Роден съм на 6 март 1929 г. в гр.Добрич (б.р. по това време градът е част от Румъния и носи името Базарджик). Бяхме многодетно семейство с 5 деца – четири момчета и едно момиче. Нямахме никакви имоти и единствените ни доходи, идващи от труда на родителите ни, не стигаха. Тежкият труд погуби баща ми Георги (б.р. всъщност фамилията на боксьора е Николов, но както много други спортисти той е представян не с фамилно, а с бащино име) и още от 5-годишна възраст започнах да работя. Имал съм най-различни професии – разносвач на вестници, ратай, работник в пясъчна кариера,чирак в сладкарска работилница, зидар… Големият ми брат участва във Втората световна война и се върна с орден за храброст. Почина млад, затрупан в кариера за пясък. Сестра ми стана майстор-полировач в мебелната фабрика. По-малкият от мен брат от дете беше тръбач във войската, разви музикалния си талант и свиреше на цугтромбон в Добричката филхармония. Най-малкият се разви като майстор-новатор в студената обработка на металите.
Моката
Когато бях на 7, бате Таньо кафеджията и жена му кака Тинка, които бяха бездетни, искаха да ме осиновят. Много ме обичаха. Той държеше голямо кафене, където идваха почти всички странстващи. Там поднасяха едно от най-добрите кафета по онова време – Мока. Бай Иван, главният майстор, участник в Балканската война, ми говореше много за историята. И ме подхранваше с Мока. Слагаше три лъжици захар и една лъжица кафе. Това ми беше закуската. Оттам ми дадоха и прякора.
Начало в бокса
В ученическите години спортно дружество Орлов в Добрич ни даде възможност да се занимаваме с различни спортове. През цялата си кариера като част от подготовката съм практикувал и други дисциплини. В Орлов бях част от футболния отбор, но също така съм практикувал колоездене и тенис на маса. За скъпите спортове обаче нямах средства и така се насочих към бокса. Този спорт ме увлече със строгите изисквания за режим, начин на живот, волевите качества,разнообразието в тренировките, с мъжеството си. В Добрич треньори ми бяха Драго Стоянов и Тео Колев, а в София Константин Николов-Замората и Боян Гаврилов. Отбих военната си служба във София, в Школата за запасни офицери-тежка артилерия. Издържах отлично изпитите и получих звание младши лейтенант.Служих в Гвардейския полк и бях адютант. Взеха ме в ЦСКА и в продължение на 8 поредни години бях републикански шампион. Имал съм много силни моменти, но и един трагичен – загуба на зрението на едното ми око поради нарушения на боксовите правила от партньорите ми…
Олимпийският медал
Състезанията на олимпийския ринг започнаха с люксембургския боксьор Фред Щюрмер, когото победих по точки. На вторият ден играх с англичанина Тери Гудинг (б.р. всъщност той е родом от Уелс) – също победа. На четвъртфиналите се справих със западногерманеца Дитер Вемхьовер (б.р. по това време на олимпийски игри участва обединен германски отбор), като се боксирах със замразени с хлоретил ръце, тъй като ги бях травмирал с първите два мача. Моите противници бяха значително по-едри и по-тежки от мен, защото спадаха от тежка в полутежка категория… Спечелих и третата среща, с което вече бях извоювал бронзовия медал. Ръководителите изведнъж особено се загрижиха за мен и то така, че ми попречиха да победя категорично, както в първите три мача. Искаха да си направя дълбок масаж при масажиста на унгарците. Аз обаче бях изучил отлично проблемите на масажа в треньорската школа във ВИФ (б.р. сега НСА) и отказвах, но те се наложиха… Именно този дълбок масаж втвърди мускулите ми и на ринга се движех като баварски товарен кон. Трябваше да се изправя срещу румънеца Василе Тица. Тук именно загубих на съдийската маса. След като бяха дадени фишовете, резултатът показваше 2:1 за мен (тогава съдиите бяха трима, а не петима). Тогава обаче американския съдия стана и изтегли обратно своя фиш и го поправи, посочвайки победа за Тица. Впоследствие се коментираше, че американците са видели в мое лице човек, който би затруднил техния представител Флойд Патерсън на финала. Там румънецът беше победен с нокаут още в първата минута. Впоследствие Патерсън стана и световен шампион при професионалистите в тежка категория.
Ако попаднете на снимка от награждаването ми с бронзовия медал ще видите, че съм с костюм, а не със спортен екип. Малко преди да се кача на рейса, за да отида към залата за финалната среща ми казаха, че ще ме наградят. Аз не знаех и не бях подготвен. Трябваше да се върна да взема екипа си, но той бе измачкан и негоден за целта. Успях да намеря костюм от публиката и така бях награден (б.р. според свидетелството на дъщеря му Тинка, Моката е намокрил своя костюм и всъщност сакото е на баскетболиста Васил Манченко, който е с доста по-големи габарити от боксьора). За мен върховен момент бе когато видях българският трибагреник да се издига на олимпийската мачта. Ние бяхме идеалисти, истински аматьори, по-късно нещата се опорочиха…Наградата ми бяха едни гуменки със суров каучук-финландско производство. Нямаше посрещане, награди,апартаменти, коли…
Признание
След нещастието с окото ми продължих да работя на обществени начала за любимия спорт, да съдействам за развитието на олимпийското движение в България.Първите години след пенсионирането си работех по 16-18 часа на ден, в делник и празник , за да създам обезопасяващи уреди и приспособления – надуваем батут (различни размери и с различно предназначение), бандаж, назъбник, боксови ръкавици без палец. Добри познати сме с големия унгарски боксьор Ласло Пап, от когото загубих и трите си срещи, но в книгата си „Тежките ръкавици“ той пише похвални неща за мен. През 1987 г. бях награден лично от президента на МОК Хуан Антонио Самаранч със сребърна огърлица „Олимпийски орден“ за приноса ми към олимпийското движение.
