„Митовете представляват опитите на човечеството да разбере някои истини за света.“
Ансел Адамс
Заети с историографски изследвания за ключови битки, политически интриги, междуособни войни и държавни взаимоотношения често пъти забравяме, че тези събития понякога са рефлектирали по неочакван начин върху народното съзнание. Изследването на това съзнание би могло да ни разкрие факти не по-малко значими от социологическите или историографски проучвания на миналото на народа, защото въображението, вложено в изграждането на един митологичен пантеон и система от предания през столетията ни дава сведения за мечтите, надеждите и разочарованията на същия този народ. В тази статия ще разгледаме няколко любопитни предания от Осиково, селище на границата между Родопите и Пирин, известни още от дълбока древност със своята мистика.
Историческите извори не ни дават много сведения за основаването на Осиково. Знаем, че неговото име е споменато в официален списък, съставен при преброяването на немюсюлманските поселения в региона в средата на XVII в. Предания, разказващи за миналото на тези земи ни дават основание да предположим, че историческите им корени са разположени доста назад във времето, губейки се в мъглите на древността. И за съжаление, голяма част от описаните тук митове и местности съществуват вече само в спомените на местни хора на преклонна възраст, които разказват за тях така, както ги помнят от младостта си.
Призрачната армия
Местността Кладенец в близост до Осиково е известна като хранилище на тайни за отдавнашни събития. Според по-възрастните хора, районът има мрачната слава на място, в което е по-добре да не замръкваш. Преданията разказват, че областта някога е станала сцена на последно сражение между българи и османци. Източниците не могат с точност да датират тази битка, но тя се е случила приблизително след краха на Второто българско царство.
Малобройната българска войска се изтегляла към труднодостъпните планински части, вероятно след неуспеха на въстанието на Константин и Фружин от 1408-1417 г. Преследвачите им, добре екипирана османска армия не познавали добре региона и българите се надявали да използват това обстоятелство в своя полза. В средата на зимата премръзнали, гладни и изтощени, българските войници успели да се доберат до местността Кладенец, която искали да превърнат в укрепена позиция за отблъскване на по-многобройния противник. Това, което не знаели било, че османците успели да подкупят местни овчари, които им показали по-кратки пътища през стръмнините, откъдето да минат техните войски.
Скоро българите се оказали обградени от всички страни от османци и без надежда за спасение те се приготвили за последна бран. Според преданията, никой от малочислената войска не оцелял, но земята, пропита с кръвта на загиналите сякаш запазила спомена за случилото се.
Според хората, замръкналите в местността често виждат фигури, движещи се в мрака, чуват виковете на сражаващите се, стенанията на загиващите, цвилене на коне, звън на оръжия. Сякаш мястото превърнало се в сцена, нощем преповтаря отново и отново драмата на миналото, където артисти са мъртвите войници, завинаги пленени в оковите на своето небитие, а случайно минаващите пътници – неволна публика, свидетелстваща за тяхното нещастие.
Самодивското сборище
Легендите за самодиви са особено емблематична част от наследството ни на балканска държава. Самодивата, чиито корени произлизат от славянската митология, подобно на гръцкия си еквивалент, дриадата, се счита за безсмъртен дух-защитник на горите, езерата и животинският свят, направил тези места свое обитание. Обикновено се описва като неземно красива, млада жена с дълга коса и мистичен поглед, облечена в свободна бяла роба. Поведението на самодивите към хората е нерядко враждебно, заради вредите, които човекът е склонен да нанася на заобикалящата го природа.
На около 20 километра от Осиково в посока Родопите се намирало „Самодивското сборище“, местност, която в спомените на хората била извънредно красива. През две големи горски поляни, обградени от обширни иглолистни гори, течала река Канина. В средата, близо до реката, мълчаливо се издигала огромна, самотна мура, чиято възраст хората определяли на над хиляда години. Мястото, както изглежда е впечатлявало с красотата си от столетия. Останките от римски минерални бани все още се виждат сред това, което е останало от някогашните горски масиви.
Според народните предания привечер около високата мура самодивите от Родопите устройвали забави, на които им свирели изкусни музиканти от околните села, а те играели магичните си хора. Дали това е така обаче, едва ли някога ще разберем, защото мястото вече не съществува, станало жертва на незаконна сеч на гори.
И така, макар и да звучат фантастично, преданията и митовете остават в народния фолклор с една много ясна и конкретна цел – да пресъздадат представата на хората за добродетелите у човека, да съхранят истории за героизъм и самоотверженост или за алчност и предателство, от доброто и лошото на които поколенията да си вземат поука.
Митовете са живата съвест на народа, оформяща света около нас. Във всяка легенда има по зрънце истина, но задачата ни не е да пресяваме събитието, докато отделим това зрънце, а да разкажем преданието така, както е запомнено. Защото понякога от това научаваме за предшествениците си повече, отколкото бихме научили, ако знаехме имената на участниците, точния ход на действията им и годината в която са ги извършили. Тъжно е, че вместо да намира нови начини, с които да кара историята да оживява, модерният човек се отделя от корените си и затваря преданията да живеят само в главите на престарели хора, чули ги някога от своите дядовци.
ВРЪЗКА КЪМ ПЪРВА ЧАСТ НА ПОРЕДИЦАТА.
И С Т О Р И О Г Р А Ф И Я
С благодарност към бивши жители на Осиково:
- Кирил Илиев Костов
- Борис Иванов Донев
- Атанас Илиев Джоклев
- Дончо Димитров Христов
- Илия Георгиев Костов
- Личка Петрова Иванова
- Мария Петрова Стефанова
- Султана Маринова Костов
