След продължилата десет години криза в отношенията между България и Русия, следва помирение, намерило израз и в покръстването на престолонаследника княз Борис Търновски в православната вяра през 1896 г. Кръстник става самият император Николай II. България и нейната властваща династия – Кобургската, сякаш заживяват по-спокоен живот.

Балканският полуостров е арена на големия сблъсък между Австрия и Русия – всяка със свои интереси. Австрия е устремена към Солун, Русия – към Цариград и Проливите. Действията на български, сръбски и гръцки чети в Македония са пречка както за едната, така и за другата Велика сила. През първите години на XX в. България няма причини и поводи да вярва, че Русия стои зад българската национална кауза.

През 1901 г. при разразилия се скандал във връзка с аферата „Михайляну“, председателят на Върховния македоно-одрински комитет Борис Сарафов е поканен на разговор в руското посолство. Руският посланик в София Юрий Бахметиев настоява Сарафов да си подаде оставката като председател на комитета, а след отказа на гордия българин, той му заявява:

„Тогава организацията Ви ще бъде разбита на пух и прах.“

През 1902 г. руският посланик в Цариград Зиновиев лично издейства берат за Скопски владика за сърбина Фирмилиян. По този повод борецът за българщината в Македония митрополит Методий (Кусев) цитира писмо от Екзарх Йосиф I oт 2 май 1902 г.:

Руското правителство иска да настани сръбски владици в Македония, които да изтикат българските, за да се принуди Екзархията да се прибере в границите на княжеството. И защо руското правителство, вместо да заставя Патриаршията да дава на цяла Македония сърби владици, не подействуваше да се назначат български и така да се премахне причината на несъгласието между Екзархията и Патриаршията и да се вдигне схизмата? Тоя път е правий, по-лесний и по-естествений. Чрез назначаването сърби владици в Македония русите не мерят само да вдигнат схизмата, а и да посърбят българското население, за да осуетят Св[ети]-Стефанската България.

Двете страни на знамето на Раховската чета от Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г. www.lostbulgaria.com

За Илинденско-Преображенското въстание и ролята на руската дипломация в потушаването му митрополит Методий (Кусев) пише:

Въстанието не можа скоро да се потуши. Страхът да не би да се осъществи идеята за автономия на Македония, застави Зиновиева да настои пред турците да бързат и за решителното потушване на въстанието, да употребят и топове.
Разорението и унищожаването с топове на 150 села български в Македония, се дължи на милосердието на Зиновиева, представителя на руската дипломация.
Руските консули в Македония, съюзници на сърби, на гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които се публикуваха в Петербургския „Държавен Вестник“, обвиняваха българите и оправдаваха турците.

Симеон Радев цитира една фраза на Зиновиев, казана в разговор с немския посланик Вангенхайм:

„Политиката на Русия е Македония да не стане никога българска.“

Въпреки всичко това обаче, България сключва военна конвенция с Русия – България поставя армията си под руско командване в случай на нападение над Русия от страна на Румъния или страна от Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия), а Русия се задължава да помогне на България с войска и оръжие в случай на нападение от друга балканска държава или действия на Румъния срещу България, подкрепени от Австро-Унгария. Преговори за подновяване на конвенцията се водят и през 1909 – 1910 г.

През 1911 г. избухва Итало-Турската война за Триполи и Киренайка (Либия), която активизира външната политика на България. Започват сондажи за мнението на Великите сили за евентуална война с Османската империя. Мнението на Париж и Виена е да не се предприемат военни акции. Идеята за Балкански съюз намира благодатна почва за развитие в кабинета на Иван Евстр. Гешов, като влиятелен застъпник на идеята е македонският българин Димитър Ризов, дългогодишен дипломат от кариерата и съратник на Гешов от десетилетия. Неговата максима е „Автономия или анатомия на Македония“.

Участието на Димитър Ризов в преговорите за Балкански съюз е един от най-печалните факти в новата българска история. Гешов е наясно със сръбските аспирации към Скопско и Кичевско, преценява, че съюзът със Сърбия е рискован, но правилен ход. Така е предприето нещо немислимо до този момент – съгласие за делене на Македония. Идеята на Ризов за включване на клауза за арбитраж на руския император по спорните въпроси е приета от Гешов и на 27 септември 1911 г. е одобрена от цар Фердинанд. На следващия ден е проведена среща между Гешов и сръбския премиер Милованович. Преговорите са дълги и тежки, Милованович харесва идеята да се дели Македония, като още повече харесва удобната формулировка за арбитраж – тя е неясна и не дава гаранции, че арбитърът ще отсъди в полза на България. Гешов пише в дневника си, че е решил да включи и Гърция в съюза, предвид разклатените отношения с Турция и възможността от „съдбоносни изненади“.

Русия неохотно се съгласява да играе ролята на арбитър – страхът от преждевременен военен конфликт е голям, но възможността да създаде блок на антиавстрийска основа е примамлива – един съюз между Сърбия и България би укрепил позициите на Русия на Балканите. Руската дипломация се надява, че ще може да контролира действията на съюзниците. В балканските столици работят едни от най-добрите руски дипломати. В Белград – Николай Хартвиг, в Атина – Демидов, в София – Неклюдов, в Букурещ – Шебеко. Когато преговорите между България и Сърбия се затягат, Русия поема ангажимент да е арбитър. Правителството на Иван Евстр. Гешов предоставя решението на националния ни въпрос в ръцете на Русия.

Николай Хартвиг

На 29 февруари 1912 г. е подписан договор със Сърбия, а на 16 май – с Гърция. С Черна гора България няма договор, но поема ангажимент да плаща на Черна гора по един златен лев на ден за всеки войник, биещ се срещу Османската империя.

В България царят е приемат с топли русофилски чувства, чийто връх се очаква да бъдат празненствата за освещаване на катедралата „Свети Александър Невски“ в София през май 1912 г. Тогава цар Фердинанд очаква пристигането на кръстника на престолонаследника – самия руски император Николай II. Императорът обаче не идва.

В своите „Дипломатически спомени“ руският посланик Неклюдов пише, че в началото на 1912 г. цар Фердинанд се обръща към него с молба Русия да му отпусне кредит от два милиона франка, за да поправи незавидното финансово положение на българския двор. Сумата официално е отпусната от голяма руска банка – неофициално е изплатена от личната каса на руския император.

На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война, въодушевлението в руското общество е голямо, много руски офицери се записват доброволци в българската армия, написан е и емблематичният марш „Прощание славянки“ в чест на жените, изпращащи мъжете си да се бият рамо до рамо с българите.

Тъй като България мобилизира огромна за възможностите си армия, за която не са закупени оръжие, боеприпаси и дрехи и се обръща за помощ към Русия. Според доктор Борис Вазов Русия изпраща 50 000 скорострелни пушки последен образец, за опълчението са изпратени 25 000 пушки „Бердана“, както и голямо количество патрони. Доставени са още 20 000 чифта ботуши, 250 000 шинела и още много други потребни на войската неща.

През януари 1913 г. българската войска остава без припаси – логистична база е град Дедеагач (днес Александруполис), където има мелници. Руски кораби натоварени с въглища от Англия стоварват 5000 тона и така мелниците продължават да работят и войниците ни са спасени от гладна смърт. Други руски кораби, минали през Босфора и Дарданелите, уж натоварени със стоки за друго място, доставят в Дедеагач фураж и хранителни продукти.

Помощта на бойното поле контрастира с действията на руската дипломация. Нейните видни представители далеч не са на едно мнение по българския въпрос, като надделява по-волевият играч – порусеният немец Николай Хенрихович Хартвиг, влиятелен дипломат със здрава хватка, който помни с лошо престоя си в България през 1886 г. и е помнен с лошо в България заради индиректното си участие в бунта на Набоков, както и заради безцеремонното си държане в съда в Бургас по време на процеса срещу Набоков.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Междусъюзническата война и ролята на Русия
4.6 от общо 22 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

1 КОМЕНТАР

  1. 1) Радев, Симеон, Лица и събития от моето време, том 5, изд. „ Захарий Стоянов“, 2016
    2) Матанов, Христо и др. Текстове и документи по история на България. София, „Булвест 2000“, 1993.
    3) Стателова Елена. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието, акад. Издателство „ Марин Дринов“, 1994
    4) Вазов, Борис д-р. Държавният преврат 16 юни 1913 година.София, 1913
    5) Тошев, Андрей. Балканските войни, том 2, 1931
    6) Радев, Симеон. Строители на съвременна България, том 2
    7) Митрополит Методий ( Кусев). Погрома над България. Виновникът, 1914

Остави коментар