След продължилата десет години криза в отношенията между България и Русия, следва помирение, намерило израз и в покръстването на престолонаследника княз Борис Търновски в православната вяра през 1896 г. Кръстник става самият император Николай II. България и нейната властваща династия – Кобургската, сякаш заживяват по-спокоен живот.

Балканският полуостров е арена на големия сблъсък между Австрия и Русия – всяка със свои интереси. Австрия е устремена към Солун, Русия – към Цариград и Проливите. Действията на български, сръбски и гръцки чети в Македония са пречка както за едната, така и за другата Велика сила. През първите години на XX в. България няма причини и поводи да вярва, че Русия стои зад българската национална кауза.

През 1901 г. при разразилия се скандал във връзка с аферата „Михайляну“, председателят на Върховния македоно-одрински комитет Борис Сарафов е поканен на разговор в руското посолство. Руският посланик в София Юрий Бахметиев настоява Сарафов да си подаде оставката като председател на комитета, а след отказа на гордия българин, той му заявява:

„Тогава организацията Ви ще бъде разбита на пух и прах.“

През 1902 г. руският посланик в Цариград Зиновиев лично издейства берат за Скопски владика за сърбина Фирмилиян. По този повод борецът за българщината в Македония митрополит Методий (Кусев) цитира писмо от Екзарх Йосиф I oт 2 май 1902 г.:

Руското правителство иска да настани сръбски владици в Македония, които да изтикат българските, за да се принуди Екзархията да се прибере в границите на княжеството. И защо руското правителство, вместо да заставя Патриаршията да дава на цяла Македония сърби владици, не подействуваше да се назначат български и така да се премахне причината на несъгласието между Екзархията и Патриаршията и да се вдигне схизмата? Тоя път е правий, по-лесний и по-естествений. Чрез назначаването сърби владици в Македония русите не мерят само да вдигнат схизмата, а и да посърбят българското население, за да осуетят Св[ети]-Стефанската България.

Двете страни на знамето на Раховската чета от Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г. www.lostbulgaria.com

За Илинденско-Преображенското въстание и ролята на руската дипломация в потушаването му митрополит Методий (Кусев) пише:

В средата на XIV век Балканите са потопени в хаос. България е омаломощена от Черната смърт и заобиколена от врагове. Привидно краят изглежда близо, но един болярин е готов на всичко, за да спаси царството...

ПОРЪЧАЙ ТУК

Въстанието не можа скоро да се потуши. Страхът да не би да се осъществи идеята за автономия на Македония, застави Зиновиева да настои пред турците да бързат и за решителното потушване на въстанието, да употребят и топове.
Разорението и унищожаването с топове на 150 села български в Македония, се дължи на милосердието на Зиновиева, представителя на руската дипломация.
Руските консули в Македония, съюзници на сърби, на гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които се публикуваха в Петербургския „Държавен Вестник“, обвиняваха българите и оправдаваха турците.

Симеон Радев цитира една фраза на Зиновиев, казана в разговор с немския посланик Вангенхайм:

„Политиката на Русия е Македония да не стане никога българска.“

Въпреки всичко това обаче, България сключва военна конвенция с Русия – България поставя армията си под руско командване в случай на нападение над Русия от страна на Румъния или страна от Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия), а Русия се задължава да помогне на България с войска и оръжие в случай на нападение от друга балканска държава или действия на Румъния срещу България, подкрепени от Австро-Унгария. Преговори за подновяване на конвенцията се водят и през 1909 – 1910 г.

През 1911 г. избухва Итало-Турската война за Триполи и Киренайка (Либия), която активизира външната политика на България. Започват сондажи за мнението на Великите сили за евентуална война с Османската империя. Мнението на Париж и Виена е да не се предприемат военни акции. Идеята за Балкански съюз намира благодатна почва за развитие в кабинета на Иван Евстр. Гешов, като влиятелен застъпник на идеята е македонският българин Димитър Ризов, дългогодишен дипломат от кариерата и съратник на Гешов от десетилетия. Неговата максима е „Автономия или анатомия на Македония“.

Участието на Димитър Ризов в преговорите за Балкански съюз е един от най-печалните факти в новата българска история. Гешов е наясно със сръбските аспирации към Скопско и Кичевско, преценява, че съюзът със Сърбия е рискован, но правилен ход. Така е предприето нещо немислимо до този момент – съгласие за делене на Македония. Идеята на Ризов за включване на клауза за арбитраж на руския император по спорните въпроси е приета от Гешов и на 27 септември 1911 г. е одобрена от цар Фердинанд. На следващия ден е проведена среща между Гешов и сръбския премиер Милованович. Преговорите са дълги и тежки, Милованович харесва идеята да се дели Македония, като още повече харесва удобната формулировка за арбитраж – тя е неясна и не дава гаранции, че арбитърът ще отсъди в полза на България. Гешов пише в дневника си, че е решил да включи и Гърция в съюза, предвид разклатените отношения с Турция и възможността от „съдбоносни изненади“.

Русия неохотно се съгласява да играе ролята на арбитър – страхът от преждевременен военен конфликт е голям, но възможността да създаде блок на антиавстрийска основа е примамлива – един съюз между Сърбия и България би укрепил позициите на Русия на Балканите. Руската дипломация се надява, че ще може да контролира действията на съюзниците. В балканските столици работят едни от най-добрите руски дипломати. В Белград – Николай Хартвиг, в Атина – Демидов, в София – Неклюдов, в Букурещ – Шебеко. Когато преговорите между България и Сърбия се затягат, Русия поема ангажимент да е арбитър. Правителството на Иван Евстр. Гешов предоставя решението на националния ни въпрос в ръцете на Русия.

Николай Хартвиг

На 29 февруари 1912 г. е подписан договор със Сърбия, а на 16 май – с Гърция. С Черна гора България няма договор, но поема ангажимент да плаща на Черна гора по един златен лев на ден за всеки войник, биещ се срещу Османската империя.

В България царят е приемат с топли русофилски чувства, чийто връх се очаква да бъдат празненствата за освещаване на катедралата „Свети Александър Невски“ в София през май 1912 г. Тогава цар Фердинанд очаква пристигането на кръстника на престолонаследника – самия руски император Николай II. Императорът обаче не идва.

В своите „Дипломатически спомени“ руският посланик Неклюдов пише, че в началото на 1912 г. цар Фердинанд се обръща към него с молба Русия да му отпусне кредит от два милиона франка, за да поправи незавидното финансово положение на българския двор. Сумата официално е отпусната от голяма руска банка – неофициално е изплатена от личната каса на руския император.

На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война, въодушевлението в руското общество е голямо, много руски офицери се записват доброволци в българската армия, написан е и емблематичният марш „Прощание славянки“ в чест на жените, изпращащи мъжете си да се бият рамо до рамо с българите.

Тъй като България мобилизира огромна за възможностите си армия, за която не са закупени оръжие, боеприпаси и дрехи и се обръща за помощ към Русия. Според доктор Борис Вазов Русия изпраща 50 000 скорострелни пушки последен образец, за опълчението са изпратени 25 000 пушки „Бердана“, както и голямо количество патрони. Доставени са още 20 000 чифта ботуши, 250 000 шинела и още много други потребни на войската неща.

През януари 1913 г. българската войска остава без припаси – логистична база е град Дедеагач (днес Александруполис), където има мелници. Руски кораби натоварени с въглища от Англия стоварват 5000 тона и така мелниците продължават да работят и войниците ни са спасени от гладна смърт. Други руски кораби, минали през Босфора и Дарданелите, уж натоварени със стоки за друго място, доставят в Дедеагач фураж и хранителни продукти.

Помощта на бойното поле контрастира с действията на руската дипломация. Нейните видни представители далеч не са на едно мнение по българския въпрос, като надделява по-волевият играч – порусеният немец Николай Хенрихович Хартвиг, влиятелен дипломат със здрава хватка, който помни с лошо престоя си в България през 1886 г. и е помнен с лошо в България заради индиректното си участие в бунта на Набоков, както и заради безцеремонното си държане в съда в Бургас по време на процеса срещу Набоков.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Междусъюзническата война и ролята на Русия
4.5 от общо 56 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

1 коментар

  1. 1) Радев, Симеон, Лица и събития от моето време, том 5, изд. „ Захарий Стоянов“, 2016
    2) Матанов, Христо и др. Текстове и документи по история на България. София, „Булвест 2000“, 1993.
    3) Стателова Елена. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието, акад. Издателство „ Марин Дринов“, 1994
    4) Вазов, Борис д-р. Държавният преврат 16 юни 1913 година.София, 1913
    5) Тошев, Андрей. Балканските войни, том 2, 1931
    6) Радев, Симеон. Строители на съвременна България, том 2
    7) Митрополит Методий ( Кусев). Погрома над България. Виновникът, 1914

Отговор