Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

„Един от най-приятните ми спомени от детството са разходките ни привечер на Поклади (Заговезни). Изкачвахме се по ул. „Оборище” към изток, минавахме по „Черковна” и заставахме на Подуянския мост. Под нас се точеха и извиваха много железопътни линии. В сумрака на много места се издигаха тънки стълбчета пушек, които вятърът отнасяше към небето. По традиция по това време се палеха огньове. Миришеше на дим, от Подуянската гара се чуваше приглушена свирка и някой влак потегляше тежко пухтящ. В колко малки пейзажчета Марин Георгиев е запечатал тези мигове…”

Анна Василева, дъщеря на художника

Улица „Оборище” е една от най-важните централни улици в столицата. Запазила очарованието от миналото си със сградите на Чапрашиковата къща, къщата на Ангел Куюмджийски (днес посолство на Република Франция), домът на Велизар Пеев (днес резиденция на холандския посланик), домът на ген. Стефан Славчев, къщата на Георги Семерджиев, къщите близнаци на братя Парушеви. Някога на тази улица е живял и художника Марин Георгиев – Устагенов, за което свидетелства скромна табела от камък поставена върху сивата триетажна къща под номер 61.

Автопортрет, ХГ – Русе

Ако човек се разходи в района ще му бъде трудно да си представи, че преди 100 години наблизо е имало мелница, заемаща не малка част около улиците „Черковна” и „Русалка”, няколко площада, на които са се устройвали големи пазари, стари кирпичени къщи, фурна за хляб. На мястото на калните софийски улици от края на XIX в. днес се издигат красиви къщи и оживени булеварди, по които всекидневно минават безброй хора. Историята на Марин Георгиев започва в далечната 1872 г. в гр. Русе. Дядо му е строителят Уста Гено Маринов, работил заедно с Кольо Фичето, а през 60-те години на XIX в. работил и за Мидхад паша, като строител на сгради, чешми и обществени постройки. Бащата на художника – Георги Генов, умира много млад. Освен, че също като баща си се е занимавал със строителство, работил е и като гипсаджия и декоратор. След смъртта на Георги, семейството живее в голяма бедност.

Майката на Марин малко по-късно ще се ожени за грък, който след няколко години изоставя семейството и изчезва безследно. Още от първите години на началното училище Марин ще покаже своя талант, като прави картички, които ще продава на своите приятели турчета, за да може с парите да си купува моливи.

Бедността принуждава малкия Марин и майка му да се преместят в София, където живеят на разноските на вуйчо му – търговецът Йордан Джумалиев, притежавал голяма мелница в района на днешната ул. „Черковна”. С тях живее и по-големият брат на художника – Стоил, който по това време учи във Военното училище. Бъдещият художник помага на вуйчо си във всичките му дейности. През 1890 г. постъпва в школата за запасни офицери, която завършва през 1892 г. Желанието на Марин да рисува се увеличава постоянно. Започва да прави различни опити с маслени бои, от които е запазен пейзаж от 1894 г.

Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

През 1896 г. след дълги дебати бива открито Държавното Рисувално училише. Младият Марин получава шанс да следва мечтата си. Явява се на конкурсния изпит, който издържа успешно и бива приет в първия випуск на новооткритото рисувално школо. Негови състуденти ще бъдат Стефан Иванов, Цено Тодоров, Димитър Радойков, Харалампи Тачев, Александър Божинов, Андрей Николов. С голямо усърдие рисува по поставените му задачи и за съвсем кратко време показва изключително добри резултати. Една впечатляваща работа е най-ранният му запазен автопортрет, който рисува през 1896 г. картина показваща възможностите на виртуозен рисувач, макар и в началото на своето обучение.

След прекарани 3 години в училището Марин решава да прекъсне обучението си, за да замине за Мюнхен, където специализира реставрация в Кралската Баварска академия. Поради финансови затруднения, младият художник няма да остане за дълго в града и само след няколко месеца прекарани в странство ще се върне отново в София, където ще довърши образованието си в Рисувалното училище.

Край Дунава – ХГ Русе

Интересът към науката отвежда младия художник във Философско-историческия факултет на Софийски университет, където през 1901 г. е слушател за един семестър. След завършването на обучението си в Рисувалното училище Марин се отдава на свободна творческа дейност. Никога не е проявявал желание да се занимава учителство, което и по-късно в годините на недоимък ще бъде причина за скандал между него и съпругата му.

Неделима част от целия творчески път на Устагенов ще бъде пейзажът. Години по-късно дъщеря му ще разказва за ловните излети на баща си, сред засипаните със сняг полета и гори, които оживяват в не малко картини. Автопотртретите, портретите на майка му, дъщеря му, на селяни, турци и войници ще съпътстват цялото му творчество.

Участието на Устагенов в художествения живот на младата столица е документиран в редица каталози и документи. Членува в дружество „Съвременно изкуство”, съосновател и член е на дружество на южнославянските художници „Лада”, което му дава възможност да участва в редица международни изложби.

Забележителна е работата му за Археологическия музей, където се съхраняват над 100 копия на стенописи, изработени от художника. Специализацията му в Мюнхен, макар и кратка му дава поглед върху реставрацията и го прави един от първите художници с реставраторско образование в България. От 1900 г. до 1925 г. макар и изпълняващ военния си дълг, Устагенов намира време за реставриране и копиране на стенописи от средновековни църкви. Някои от произведенията, които художника е копирал, днес не са оцелели, а единственият източник на информация за тях са точните копия на Марин Георгиев.

Пред Гроба –ХГ Русе

Годините за Георгиев и семейството му минават спокойно до идването на злощастната 1912 г., в която избухва Балканската война. Устагенов заминава на фронта. Участва в трите последователни войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна. За разлика от много други художници Марин Георгиев не е зачислен като военен художник, за това и не бива да ни учудва фактът, че името му липсва в регистрите на Военно-историческия музей. Скиците, които прави по време на войните са над сто и петдесет и ни позволяват да проследим хронологически развитието на военните действия. Рисува своите бойни другари предимно в моментите на покой. Голяма част от рисунките, които достигат до нас са портрети на войници, в които проличава големият му талант на портретист, улавящ настроението и емоцията на нарисувания. Многобройни са рисунките в които са изобразени войници приготвящи храна, пишещи писмо, почиващи пред палатката, греещи се край огъня или подготвящи се за предстоящия бой. Освен моливни рисунки, са запазени рисунки с туш и перо и множество акварели, в които художника е документирал редица местности, през които е минавала дивизията му.

Военните години за Марин приключват едва през 1919 г. След края на Първата Световна Война през 1918 г. Устагенов е държан във военно-пленническия лагер „Гросети” чак до 29-ти март 1919 г.

След като се прибира у дома животът за Марин продължава. Прави няколко неуспешни опита да се занимава с бизнес. Създава работилница за анатомични помагала заедно със своя колега и приятел Андрей Николов, отваря магазин за хранителни стоки, съдружие за зърнени храни, фирма за ремонт на геодезични уреди но всички тези опити за препитание се оказват неуспешни. До края на живота си Марин ще се занимава предимно с предприемачество. След 1925 година работи като строителен предприемач до смъртта си през 1937 г. Новият избор за бизнес на Устагенов се оказва успешен поне за следващите 11 години. През 1936 г. фирмата му влиза в спор с Министерство на благоустройството за забавяне по един от проектите за строеж на път в труден терен.

Портрет на Анна, частна колекция

Фирмата на Устагенов дължи големи неустойки, започват съдебни дела, а изплащането на дължимите суми ще падне на раменете дори на внуците на художника. През 1925 г. Марин се е разболява от диабет – болест, за която по това време все още липсва лечение. Устагенов не винаги успява да спазва строгата диета, която предписват лекарите. Новосъздалите се съдебни спорове допълнително влошават здравето на Марин. Умира на 4 март 1937 г. В последния му житейски път го съпровождат военните и граждански отличия на художника – 5 ордена за храброст, 2 ордена за гражданска заслуга и орден „Свети Александър”. Години по-късно при обиск на Държавна сигурност в дома на дъщерята на художника ордените са иззети.

 „Още е пред очите ми, виждам го и сега в последния ден на живота му, седнал пред отворения прозорец, грохнал от разяждащата го болест, огрян от гальовното мартенско слънце, съзерцаващ Витоша. Тази планина, която той рисува през живота си в най-различни нюанси… Почина през нощта на 4 март 1937 г., когато празнувахме Освобождението.”

Анна Василева

Част от репродукциите се публикуват за пръв път с любезното съдействие на ХГ-Русе.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Марин Устагенов – между окопите и храма
4.6 от общо 8 глас(а)
Иво Райков
Иво Райков е роден на 30 юли 1996 г. в гр. Пловдив. В момента учи „Реставрация и консервация” в Националната художествена академия, гр. София. Има интереси в областта на историята на българското изкуство от края на XIX в. до средата на XX в.

Отговор