Безспорно един от най-ярките образи в българските литературни кръгове от средата на XX-ти век до днес е този на поета и философа Атанас Далчев. Новаторството, дълбочината и патоса, чрез които е осмислена поезията му, са призив за вглеждане в битието, белязано от неразделните крайности – страдание и любов. Във философските му възгледи се преплитат жребият, в определянето на който човек е безучастен, и мъдростта, която просветлява възприятията и насочва платната на кораба на живота.
Почти в края на своя път, творческият гений увековечава съкровената си обич „Към родината“. Далеч от традиционните форми на възхвала, изборът на Далчев е да открие неразривната връзка между човека и рода и да съпреживее с родината си онези тежки моменти от българската история, срещу забравата на които всеки родолюбец е безсилен.
С тези три строфи, пропити от безмерна любов и споделено страдание в името на единната съдба на страна и народ, авторът провокира читателя с въпроса: нима паденията и трудностите, през които е минала родината ни, са причина да я обичаме по-малко? Или точно обратното – да се гордеем с нея заради тях и въпреки тях.
Към родината
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
