На 9 септември 1944 година в България е извършен държавен преврат и начело на държавата застава коалиционното правителство на Отечествения фронт (ОФ). Той е съставен от четири партии – „Звено“, БРСДП, БЗНС и БРП(к), или по-правилно от четиримата им водачи, тъй като партийните структури все още не са възстановени. Промените, които настъпват, засягат всички равнища в държавата, но за целите на статията ще бъдат разгледани единствено културните процеси в периода 1944 – 1948 година. Това е преходен период, в който се поставя началото както на смяната на „великобългарски шовинизъм“ с „народна демокрация“, така и на стремежа на БРП(к) към овладяване на възникващите процеси.
Още с осъществяването на преврата започва формирането на държавни органи в областта на културата, а именно – Министерство на народната просвета (МНП), с министър професор Стоян Чолаков (Звено), заменен година по-късно от новоприсъединилия се към ОФ Стоян Костурков от Радикалната партия, и Министерство на пропагандата (МП) начело с Димо Казасов (независим). Последното е новосъздадено и се свързва с тези области на културата, които упражняват най-ефикасно въздействие върху формирането на обществено мнение и настроение. Постепенно започват разпределение на отговорностите между двете министерства и промени в техните ресори. Променят се отделни структури и се засилва влиянието на Министреството на пропагандата, което до ноември 1944 година обхваща всички сфери на българската култура без просветната.
Веднага след 9 септември на преден план в културната област излизат задачите от антифашистки характер. Мотото на новата власт е „ликвидиране на фашистката идеология и изкореняване на фашизма от българската култура”. Важен закон, който се явява и повратен, е този от 1948 година. В него марксизмът-ленинизмът се представя като идейна основа на всички висши учебни заведения. Обособяването и разграничаването, което властта подема, цели да постигне „формиране на граждани на социалистическата държава.” Това обособяване неминуемо минава през очертаване образа на врага. Под ръководството на двете министерства са съставени списъци на „фашистки“ произведения и автори, които са конфискувани от книжарниците, обществените библиотеки, складовете на издателствата. Те са общо 701 на брой, където наред с едни от най-големите български писатели, историци, икономисти и юристи, са конфискувани и трудове на Троцки и Чърчил. Спрени са германските, италианските и унгарските филми, както и всички документални и игрални кинотворби, произведени след 1938 година. Из основи е променен и репертоарът на театрите. Изпълнението на тези дейности е съблюдавано от международна комисия, която следи за развитието на съответните клонове на изкуствата, печата и науките.
Създават се и творчески организации на българската интелигенция, чиято цел е обединението на творците от различни културни направления – писателите, артистите, журналистите, художниците, научните работници. Тези организации поддържат различни по активност връзки с културните министерства. Интелигенцията също дава жертви при репресиите – 105 журналисти и писатели са призовани да се явят пред т. нар. Народен съд по обвинения във „фашистка” пропаганда и дейност. Съдът оправдава само 7 души, 16 са осъдени на смърт, а на останалите са дадени различни присъди.
Министерството на пропагандата взема радикални мерки, ограничаващи демократичните права и свободи. Потвърден е държавният монопол върху българското радио, поема се ръководството на театралното и музикално дело в страната. Забранява се издаването на вестници, различни от печатните органи на четирите отечественофронтовски партии и вестник „Народна войска”. Прекратява се излизането на всички периодични издания на частни лица, започва процесът на прякото противопоставяне на частната инициатива във всичките нейни форми. Началото е поставено с изисквания към издателствата, засягащи тематиката, обема и тиража на предлаганата от тях литература.
Оказва се обаче, че действията на Министерството не са достатъчно ефективни и това се дължи на липсата на здрава връзка между самото министерство и творческите съюзи. Подобряването на комуникацията между звената се случва с решението да се учреди Камара на народната култура (КНК). Тя съществува към Министерството на народното просвещение преди 9 септември като експертен орган. Предвидено е да обединява чрез своите 9 секции културните дейци от различни сфери, като осъществява и партийната задача, състояща се в обединяването на интелигенцията и насочването на нейните сили към водещата идеология. През втората половина на 1944 година се формират и Съюз на работниците по просветата, както и Съюз на научните работници. В 1944 година почти всички вече са присъединени към профсъюзната централа „Общ работнически професионален съюз”. Постигнатите резултати се дължат на проявеното уважение към различните поколения творци, приемствеността в културата и на декларациите, че социалистическият реализъм не изключва други творчески решения и методи.
Дейността на камарата е ориентирана в три насоки: материално подпомагане на творците и защита на техния труд; издигане и развитие на идейното и професионалното им равнище; обединение на интелигенцията от цялата страна и популяризиране на нейното творчество. Председател на КНК става Александър Обретенов от БРП(к). Оберетенов е архитект по професия, партиен член от годините на нелегална борба, верен последовател на марксистката идеология. С престоя си в Москва успява да създаде стабилни връзки между българските и съветски дейци, използвани по-късно в България.
Мотото на Камарата е „обединение отдолу (чрез творците), а не отгоре (чрез чиновници).“ По предложение на Камарата се повишават писателските хонорари, осигуряват се договори на художниците и скулптурите и се стимулира откупуването на художествени произведения от държавни ведомства. Политиката на силна подкрепа цели да привлече по-голяма част от интелигенцията към властта. Материалното подпомагане на творците води до обвиненията на опозицията, че ОФ ги „купува“, въпреки че самата тя не прави ни най-малки усилия за повишаване на влиянието си в тези среди. Промяната на политическата обстановка води до компромис в областта на печата. Започват официално да излизат органите на опозиционните политически партии – вестник „Народно земеделско знаме”, вестник „Свободен народ“, вестник „Знаме”. Вестниците се превръщат в новата политическа „арена”, където управляващи и опозиция се борят, съответно „за” и „против” въвеждането на реформи.
Краят на народната демократизация в сферата на културата е поставен с приетия Закон за висшето образование. Според него се ликвидира автономията на университетите, провежда се унификация, въвежда се задължително изучаване на диалектика и исторически материализъм. През същата 1947 година се приема и Закон за БАН, установяващ върховния надзор на Министерски съвет. Целта на новия закон е доказването на превъзходството на социалистическия реализъм и марксистко-ленинската идеология. На следващата година са предприети реформи и в образователната сфера, като се въвежда съветският тип образование, забраняващ класическите езици, етиката и историята на религиите.
През 1944 година се извършва необходимото скъсване на предвоенните и военните връзки между България и фашистка Германия. Подменен е административният апарат на двете културни министерства и се извършват чистки срещу всички „непрогресивни“, „фашистки“, „шовинистични“ и „великобългарски“ елементи в системата на образованието, науката и творческите съюзи. Дейностите на ОФ и БРП(к) са насочени към привличането на творците чрез полагането на особена грижа за тях и в обособяването на съюзи на творците от различните жанрове. Периодът бележи силен прогрес в реторико-политическо отношение. Започва активното институционално говорене за „народна култура”, превръщаща се в основата на новата идеология.
Поради проявената толерантност и разбиране, действителността в края на 1948 година претърпява видима промяна. Започва откритата „съветизация“ в културната сфера, както и на цялата българска държава, налагана най-често с принудителни средства. Крайният резултат не цели излагането и представянето на българската култура, завърнала се към наследените от Възраждането характеристики, а копиране и визуализиране на напредничавите социално-публични функции на културата, изцяло съобразени с политическата идеология.
