Кръстьо Сарафов е роден през 1876 г. в село Либяхово, Неврокопско (днес село Илинден, Гоцеделчевско) в многолюдно семейство с десет деца. Брат на Кръстьо е Борис Сарафов – прочут деец на революционното движение в Македония. Баща им е патриот, учител, често гонен от гърци и турци. Дядо му, архимандрит Харитон, също е голям родолюбец и е участник в църковната борба. Тъй като животът в Македония под османска власт вече е невъзможен за тях, през 1888 г. семейството се пренася в София.
Преломен за съдбата на малкия Кръстьо се оказва моментът, в който в столицата се установява трупата на Борис Пожаров и полулюбителския театър „Зора”. Запленен от постановките, младежът започва да бяга от училище, а и „забравя” с дни да се върне вкъщи. Разбираемо е, че родителите му са притеснени. Веднъж по-възрастният му брат Борис, току-що завършил Военното училище, го подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си. Както си спомня самият Кръстьо Сарафов: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър.”
Първото участие на петнадесетгодишния Кръстьо на сцената е през 1891 г., когато Борис Пожаров му дава роля на отсъстващ арктьор. Това е посрещнато „на нож” от близките на Кръстьо. За дядо му Харитон – духовник, актьорството е позор за семейството и пребива „непрокопсания си внук” с тежката си патрица. След поредния бой младежът бяга от вкъщи, а Борис Пожаров го приема в дъсчения театър „Зора” и му дава роли.
Страстта на Кръстьо към театъра взима такива размери, че семейството предприема спешни мерки. Решено е да бъде изпратен да учи извън България, някъде, където няма театри. Затова Кръстьо е записан в Одринската българска мъжка гимназия. Планът обаче се проваля още в началото. Българските учители в Одрин се готвят да поставят на любителски начала постановката „Геновева”. В този момент в града пристига Кръстьо, който, съвсем естествено, веднага получава главната роля.
Завърнал се в София, едва 19-годишен, той научава, че просветният министър Константин Величков е учредил стипендия за следване в чужбина по драматургично изкуство. Бащата на Кръстьо му дава своето разрешение да се яви на конкурса с надеждата, че ще се провали и това завинаги ще го излекува от пагубната страст. Младежът обаче впечатлява изпитната комисия с ясна дикция и артистична емоция и спечелва стипендия.
През 1895 г. той заминава за Петербург, а по време на ваканция по пътя за Русия той се влюбва в бъдещата си съпруга Донка Гюзелева. В руската столица, с помощта на граф Игнатиев Кръстьо завършва Императорската драматична школа и през 1899 г. се завръща в София. Тук той постъпва в трупата „Сълза и смях”, но дебютът му е пълен провал, вероятно заради липсата на игрова практика и позабравения български език. Над него надвисва опасността от уволнение малко след като е постъпил. Режисьорът на трупата обаче вижда потенциал в младия човек, дава му нов шанс, следват още роли, докато Кръстьо Сарафов постепенно се утвърждава като един от даровитите млади актьори.
През 1906 г. той постъпва в новоучредения и новопостроения Народен театър, където печели най-голяма популярност. По думите на самия актьор: „Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!” Самият той играе всякакви роли – на тъжни, мрачни и трагични образи, но и на комични, дори карикатурни, на чудаци.
Кръстьо Сарафов има щастието да работи с цяла плеяда големи български артисти. Самият той си спомня за своята група връстници и състуденти, като Сава Огнянов, Васил Кирков, Адриана Будевска и др.: „Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…”
Кръстьо Сарафов се оказва работохолик – наизустява всички реплики в спектаклите, репетициите изобщо не са му достатъчни, той продължава да репетира и по пътя към дома, в кафенето, в къщи, по цели нощи. Отработва всеки жест и мимика, пробва различни варианти. Винаги прави психологически профил на своя герой. Когато трябва да играе шивач, той с часове шие в къщи. Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен, въпреки хвалебствията. Както казва веднъж на колегите си: „Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле. Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко.” Колегите му разказват, че той се подготвя за всяко представление, сякаш ще е премиера. Само той си знае, колко уморително е това, а вече е и семеен.
Замисълът да се ожени за своята любов Донка се сблъсква с недоверието на нейните родители, които очакват по-сериозен зет, а не актьор. Предразсъдъците трудно се преодоляни, но все пак благославията за брак накрая е получена. Донка дарява съпруга си с трима сина, но съдбата си прави странна шега – покрай съпруга си и Донка се „заразява” от татъра и става актриса. За Кръстьо Сарафов двама театрали под един покрив е прекалено много, мястото на жената е при семейството. Вероятно това е една от причините да се породи напрежение и двамата се разделят след дългогодишен брак. Неостаряващият романтик сключва още два последователни брака, по ирония на съдбата – все с млади актриси.
В драматичните дни през Балканските войни Кръстьо Сарафов изпълнява своя дълг към България и в името на освобождението на Македония се сражава на фронта, където е ранен.
По време на Първата световна война Народният театър не затваря врати, а поставя нови постановки. До този момент режисьорите в него винаги са чужденци, но поради войната не може да бъде намерен такъв. Кръстьо Сарафов поема голяма отговорност като става временен режисьор на Народния театър. След края на войната Кръстьо Сарафов основава Театър „Ренесанс” и е негов директор, после е режисьор в Русенския общински театър, между 1932 и 1934 г. е директор на Бургаския театър, а след това играе във Варненския театър.
През 1937 г. обаче, след турне в САЩ, е неочаквано уволнен, вероятно защото публично говори за свободата на Македония, а в този момент българската външна политика е насочена към сближаване с Югославия. Останал вън от любимия си театър, Кръстьо Сарафов изпада в тежка депресия, приятелите му се безпокоят дори за здравия му разсъдък. Накрая, след намесата и на цар Борис III, той е върнат на работа във Варненския общински театър.
След 9 септември 1944 г. Кръстьо Сарафов е възвеличаван от новата власт. Още приживе Националната академия за театрално и филмово изкуство в София е наречена на неговото име. През 1949 г. е последното му излизане на сцената. Не след дълго, през 1952 г. България се сбогува с него като с една от легендите на българската сцена.
За съвременниците си Кръстьо Сарафов не е просто актьор, той е художник на сцената. Той остава на сцената повече от половин век и пресъздава над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство. Неговата игра е сравнявана с тази на най-големите европейски артисти от онова време.
Директорът на Народния театър Димитър Страшимиров си спомня с удивление, че Кръстьо Сарафов – вече голямо име, дори не е идвал при него да се оплаква, да критикува или да препоръчва някого, не се възползва от славата си. Обяснението на Страшимиров за това очевидно изключение е, че Кръстьо Сарафов е жрец на изкуството и носи в себе си светилника на великите творци. „А да носиш верно този светилник, иска време, иска сили, иска по-голямо сърце и по-висок дух, и няма свободен час за клюки, за дребни страстици и разпри.”
