В разгара на Междусъюзническата война, нашата северна съседка извършва един неочакван ход – румънският крал Карол Първи заповядва на армията си да нападне България. Срещу неговите войски няма бойни части, никой не стреля срещу тях – единствено беззащитно цивилно население и ранени войници, които се лекуват от раните си. С този поход румънска армия покрива името си с неувяхващ позор. Те воюват срещу деца, жени и старци.
Румъния е смятана за стратегически съюзник и на Съглашението и Тройния съюз – крал Карол е от рода на немските императори и е обвързан с Тройния съюз с договор, от друга страна Русия хитро се опитва да спечели Румъния на своя страна, за да си осигури фланга при една бъдеща война с Австро-Унгария. За тази цел през ноември 1912 година румънският крал Карол е удостоен със званието фелдмаршал от руската армия лично от великия княз Николай Михайлович Романов, като благодарност за участието на Румъния в превземането на Плевен през далечната 1877 година.
Апетитите на Румъния за българска земя, хитро прикривани под маската на желание за „стратегическо равновесие на Балканите“ са явни и отдавнашни. Макар и неучаствала в Балканската война, Румъния настоява за „компенсации“ за голямото териториално разширение на България след победата над Турция. Като довод е цитиран и „благоприятният неутралитет“, който Румъния пази по време на Балканската война.
Всъщност доставки на оръжие минават през Румъния за Османската империя през цялото време на Балканската война. Румънските претенции са изявени още през ноември 1912 година, а руският външен министър Сазонов съветва българите да се разберат със северния си съд. Под егидата на Русия на посланическа конференция в Петербург в началото на април 1913 година България е подложена на натиск от всички Велики сили и е принудена да отстъпи на Румъния Силистра и околностите на този чисто български град.
Но това не задоволява румънското политическо и военно ръководство и те чакат удобен момент за да вземат още земи от България. Още през април руският посланик Шебеко в писмо до министър Сергей Сазонов говори за нескритите симпатии на Румъния към съюза между сърби и гърци и за неприязънта към българите. Сърбия и Гърция предлагат на официален Букурещ съюз срещу България. Така с усложняването на политическата обстановка румънците се присъединяват към антибългарската коалиция.
На 13 юни 1913 година руският посланик Шебеко иска среща с румънския министър-председател и му заявява, че България ще воюва и настоява крал Карол I да обяви мобилизация на армията и да мине Дунав. С атаката на 16 юни на българските Четвърта и Втора армии срещу сърби и гърци започва Междусъюзническата война. Новината е съобщена в Букурещ тутакси, а на следващия ден румънските дипломати в Белград и Атина сондират мнението на Пашич и Венизелос дали смятат войната за обявена и дали смятат да я продължат. Отговорът и от двете столици е утвърдителен, а Пашич добавя: „Надявам се, че вие няма да се разберете с българите и да ни напуснете.“
На 19 юни шумни манифестации на екзалтирани румънци искат мобилизация и обявяване на война. На 20 юни кралят свиква заседание на правителството в двореца, а тълпите не се разотиват, докато министър-председателят Майореску не излиза и не обявява, че е взето решение за обявяване на мобилизация. Новината е посрещната с гръмогласно „Ура!“ и „Да живее кралят!“. На следващия ден започва мобилизацията. Всички са наясно, че армията ще воюва срещу България.
Осигурили си предварително ненамесата на Русия в случай на румънска инвазия в България, управляващите кръгове в северната ни съседка започват да концентрират войски в Добруджа и във Влашко, близо до река Дунав. Българският министър-председател доктор Стоян Данев се обръща към Русия за помощ, но вместо той разбира, че империята няма да спре Румъния, тъй като това би помогнало на България във военните действия срещу Сърбия и Гърция и би продължило войната.
Българският посланик в Букурещ Калинков е информиран от Шебеко и от австрийския посланик, че мобилизацията ще трае 10 дни и дотогава или да се спре войната или Румъния да получи Южна Добруджа, за да не се намеси. Той информира правителството и цар Фердинанд. Но официална София мълчи, което изнервя Сазонов, който в две поредни срещи на 24 и 25 юни с българския посланик в Петербург казва, че „България виси на косъм“.
Румъния мобилизира армия с обща численост от половин милион души заедно с етапните войски, а активната армия брои 340 000 души под командването на румънския принц Фердинанд (племенник на крал Карол и престолонаследник). Румънската армия е съсредоточена в Добруджа и по Дунав – край градовете Бекет, Корабия и Турну Мъгуреле. Корпусът в Добруджа има за цел да завземе Южна Добруджа, а основните сили се насочват към София, за да диктуват условията на мира „на барабан“.
На 27 юни започват да се събират шлепове и кораби край Бекет. На 28 юни четири пехотни полка и два ескадрона кавалерия от 5 рошиорски полк овладяват Силистра. Румънските командири са на върха на щастието от „успеха“. След това настъплението продължава до линията Тутракан–Добрич–Балчик, а отделни части се насочват към Русе и Варна, след което бързо се връщат зад линията Тутракан-Балчик.
В завзетите области първата грижа на румънците е да забранят да се говори на български език.
Настъплението на основните сили се развива малко по-късно. На 1 юли в 10 часа вечерта започва преминаването на река Дунав. На 2 юли започва изграждането на понтонни мостове на няколко места. За направата на един от понтонните мостове румънците използват материали, оставени им от руската армия още по време на Руско-турската война от 1877-1878 година. Прехвърлянето на Дунав става между 2 и 5 юли.
Европа е омерзена от намесата на Румъния във войната и хумористичните вестници в Европа публикуват карикатури на крал Карол и принц Фердинанд, осмивайки „героичната“ им постъпка спрямо България.
Румънският престолонаследник Фердинанд обнародва прокламация към българския народ, в която обещава румънските войници да не закачат мирното население, и че преминаването на реката не е неприятелски акт. Той уверява българите, че румънските войници са храбри и доблестни и няма да навредят на българите. Това обаче е само гола фраза и няма нищо общо с последвалите събития, които категорично опровергават каквито и да е претенции за дисциплина или храброст у румънската войска.
Румънците стремително настъпват към Северозападна България, за да се съединят със сръбските войски. Говорещи руски език румънски офицери са изпратени пред основните части, за да успокоят населението, че армията им е в България със съгласието на руския цар и следователно мирното население няма от какво да се страхува. Това е извинение за варварския им поход и в същото време е самата истина. По заповед на правителството българската войска не стреля срещу румънците, местната власт е инструктирана да запази реда в населените места.
Една бригада от 9 пехотна Плевенска дивизия на генерал Радой Сираков се разбунтува и е пленена от румънската армия на 5 юли. По заповед на генерал Радко Димитриев Дунавската флотилия се самопотопява, за да не попадне в ръцете на противника. Нападението на Румъния поставя България на колене, скоро след това и Османската империя минава с войски линията Мидия-Енос и опожарява българските села, коли безмилостно българите и с огън и меч ги прогонва от Източна Тракия.
Войниците на принц Фердинанд прекъсват телеграфните съобщения и спират пощенските услуги. Във Враца румънците разстрелват няколко граждани и посягат да изнасилят гимназистка. Братът на момичето защитава сестра си и убива румънски поручик, след което и двамата млади българи са убити от разярените войници. В Плевен отново офицер се опитва да изнасили госпожа Червенова, съпруга на български офицер, който е на фронта. Братът на българския офицер убива румънеца и също е убит от побеснелите му другари. В село Гиген 14 годишно момиче умира след като е изнасилено от няколко румънци.
Авангардът приближава София, когато Шебеко настоява румънските войски да не влизат в българската столица. Крал Карол се съобразява с желанието на Русия – на 10 юли настъплението е спряно в близост до София. Но армията му е неорганизирана, а тиловите служби не се справят с изхранването. Избухва холерна епидемия, която коси редиците на „храбрите“ войници на крал Карол. Румънски войски достигат до Златица, Пирдоп и Панагюрище. Славната столица на Априлското въстание е завзета от войски на северната ни съседка без нито един изстрел.
Румънците крадат каквото видят и ядат като невидели. В Златица няколко войници умират от преяждане. Български жени и момичета са изнасилени, а на места българи убиват румънски войници, за да защитят честта на беззащитни жени. Румънците разбиват вратите на къщите и задигат каквото видят. Отвлечени са глави добитък и са откраднати храни и дрехи на мирното население. Ограбени са болници и складове, училищата са подложени на повсеместен погром – унищожени са учебници, книгите от библиотеките са изхвърлени на улицата и изгорени. Ограбени са дори дрехите на болни от холера…румънски войници, което допринася за разпространението на холерата в румънската армия – без да воюват, над 700 румънци умират по време на похода. Войниците са толкова гладни, че ядат всичко, което им попадне, дори изяждат зелената кора на орехите.
Цар Фердинанд моли крал Карол за мир. На 11 юли крал Карол Румънски отправя телеграма към кралете на Сърбия и Гърция с настояване да спрат войната с предупреждение да спрат с прекалените си претенции и да се съобразят с волята на Великите сили, а тя е да се сключи мир. Всички се съгласяват преговорите да се водят в Букурещ с участието на воюващите държави и Великите сили. Българската делегация заминава за румънската столица на 13 юли.
По всички стандарти триумфът на Румъния е безславен. Българите от онова време наричат похода им с презрение – „Кокошкарския поход“. Срещу румънската армия не воюва никой, ударът в гръб е непредизвикан и лишен от морална обосновка, а дори да не допуснем, че такава съществува по време на война, поведението на войниците и офицерите е жестоко, недостойно и жалко.
Намесата на Румъния във войната довежда до края на Междусъюзническата война и до Букурещкият мирен договор, определян като „дипломатическия грабеж на XX век“. По силата на този договор Румъния откъсва от България Южна Добруджа. Три години по-късно, в разгара на Първата Световна война, българските войници гордо маршируват по улиците на Букурещ, а часът на българското възмездие е настъпил.
