В историята на нашия народ има много геройски подвизи, проявени в битки с отчаян отпор срещу многократно превъзхождащ противник, битки кървави, битки безпощадни, битки без шанс за успех. Участващите в тези битки се сражават като лъвове, без да отстъпят, без да се уплашат, без да се предадат, защитават позицията си докрай.
Тези командири и войници се превръщат в легенди, а споменът за подвига им се предава от уста на уста от следващите поколения и те остават светли дири в народната душа. Днес ще ви разкажем за едни такива герои – славната 3/3 бригада на българската войска и нейните битки през юни 1913 година под командването на полковник Каварналиев. Тези скъпи за българското сърце отечествени защитници заслужават нашата вечна почит и признателност и се надяваме чрез този материал да научите повече за техния боен подвиг.
Победоносната Балканска война оставя нерешен въпроса за подялбата на Македония и Гордиевият възел се заплита. Българското политическо и военно ръководство взема решение да групира войските срещу довчерашните съюзници, на един наглед немислим като дължина фронт – от Бяло море до Дунав, като разделя уморената и обезкървена българска войска на пет отделни армии, всяка със своята задача. Отделните армии са разположени така:
Задачата на Втора армия е да прекъсне връзката между гръцката и сръбската армия и да настъпи към Солун. Начело на армията е прославилият се при Одрин генерал Никола Иванов, а началник-щаб е полковник Никола Жеков, бъдещ главнокомандващ на българската войска през Първата световна война. За съжаление Втора армия разполага с ограничен ресурс, за да изпълни задачата си: 3 и 11 пехотни дивизии, 1/10 бригада, Серската и Драмската бригада. Допълнително задачата е усложнена от факта, че голяма част от войниците са новобранци, рекрутирани от местното българско население, без никакъв боен опит и съвсем слабо обучени и подготвени за война. С тези сили генерал Иванов трябва да се противостои на цялата гръцка армия на фронт от Дедеагач до Вардар, цели 300 километра.
Въпреки слабостите на Втора армия като подготовка, ролята й е важна – всеки пробив по фронта би застрашил фланга на съседната Четвърта армия и би поставил България на колене. Силите на генерал Иванов са пръснати, като 3 пехотна Балканска дивизия, по-точно двете непълни Втора бригада на полковник Никола Рибаров и Трета бригада на полковник Константин Каварналиев са в района на Кукуш-Дойран – север-северозападно от Солун, 1/10 бригада е около Негован. Драмската и Серската бригади са около езерото Тахино в Серското поле. Съсед на Серската бригада е 11 дивизия, която е от връх Вигла до устието на Места.
Всяка войскова част прикрива важно направление – бригадата на Рибаров при Кукуш отбранява направлението Кукуш-Бутковското езеро. Бригадата на Каварналиев – направлението Дойран-Струмица и левия фланг на Четвърта армия. 1/10 бригада и Драмската бригада – направлението Сяр-Рупелското дефиле. Серската бригада и 11 дивизия – долината на Места.
На 16 юни е обявено общо настъпление, а ден по-късно частите на Втора армия принуждават гърците да се оттеглят почти навсякъде. Серската бригада е прехвърлена на помощ на полковник Рибаров при Кукуш, а Каварналиев с бригадата си настъпва към Гевгели от Дойран и успява да прекъсне връзката между гръцката и сръбската армия. На същия ден българските части от Четвърта армия заемат станция Удово северно от Гевгели и окончателно прекъсват комуникациите между бившите съюзници. 50 пехотен полк остава да пази моста при Удово, като впоследствие изпраща една дружина на Каварналиев при Дойран.
Каварналиев разполага с два непълни полка – 41 и 42 пехотни полкове и малко артилерия (общо 7 дружини и 6 нескорострелни полски батареи), като след превземането на Гевгели той оставя усилено прикритие от части на 41 и 42 полкове край Калиновското дефиле, които имат задача да не позволят на гръцката 10 дивизия да мине през моста на Вардар при Кара Суле и преминавайки през дефилето северно от Арджанското езеро да ударят 2/3 бригада на Рибаров при Кукуш. Полковете на 2/3 бригада водят тежки боеве за Кукуш срещу 4 гръцки пехотни и една конна бригада между 19 и 21 юни.
През същите тези дни бригадата на Каварналиев води тежки боеве в района на Ореховица – Калиново – Арджанското езеро. Малобройните български пехотни части, подкрепени от малко на брой оръдия удържат цяла гръцка дивизия в продължение на три дни. На 20 юни противниковата артилерия подпалва полето пред българските позиции и осигурява димна завеса за атака на пехотата. Под прикритието на дима гърците атакуват. Тогава 41 полк се вдига в смела контраатака „на нож“ и отблъсква противника.
Всички атаки на гърците са отбити по същия начин, а през нощта българските части се изтеглят на височините при Калиново. В същото време защитниците на Кукуш нанасят тежки загуби на настъпващите гръцки дивизии (за три дни при Кукуш гръцката армия понася повече загуби, отколкото през цялата Балканска война). Това вбесява гръцкото командване и то издава заповед към 10 гръцка дивизия да премине през Калиновското дефиле без оглед на жертвите, за да прекърши българската съпротива край Кукуш. На 21 юни гръцката артилерия започва усилена артилерийска подготовка за атаката на пехотата. Нашата артилерия не може да отговори на многократно превъзхождащата я противникова артилерия.
Посрещнати от плътен пушечен и картечен огън, неприятелските вериги не успяват да пробият българските линии и българите остават господари на Калиновските височини за трети пореден ден. Новините от Кукуш обаче са лоши – полковете на Рибаров и Серската бригада са понесли много сериозни загуби и се изтеглят от града под силния натиск на противника, за да не бъдат обкръжени и елиминирани като бойни части. За да не бъдат обкръжени, частите при Калиново се оттеглят към Дойран.
Единствената преграда пред гърците и фланга на съседната Четвърта армия е бригадата на Каварналиев край Дойран. На помощ е изпратена 2/6 бригада – 15 пехотен Ломски полк и 35 пехотен Врачански полк – бригадата пристига на бойното поле на 23 юни. В Ломския полк като командир на дружина служи майор Стефан Илиев, бъдещата легенда от Червената стена през Първата световна война. Въпреки това подкрепление българската победа е невъзможна, а смъртта – сигурна. Никой обаче не си и помисля за отстъпление. Бригадата на Каварналиев се подготвя да умре с чест на бойното поле. Остатъците от 41 и 42 полкове, както и артилерията, заемат позиции южно от град Дойран и езерото. Срещу тях настъпват три гръцки дивизии – Трета, Пета и познатата от Калиново Десета дивизия. Два обезкървени български полка срещу три гръцки дивизии. Битка, съперничаща по величието си на сражението при Термопилите и геройска смърт очакват славните балканци на полковник Каварналиев.
Десета гръцка дивизия успява на 22 юни да превземе височината Хисар и да заеме добра изходна позиция за бой срещу българския десен фланг, като след това нейното настъпление продължава. Тогава на бойното поле се появяват две български дружини от 2/6 бригада с една батарея и успяват да спрат развитието на гръцката атака. Българските дружини са преминали в свръхчовешки марш разстоянието от Струмица до Дойран и са изпреварили ядрото на Втора бригада от Шеста пехотна Бдинска дивизия.
Боят пламва със страшна сила на 23 юни, когато гръцките Трета и Пета дивизии настъпват към Дойран. Мощният огън на гръцката артилерия коси редовете на храбрите българи. Те устояват позициите си, въпреки обхващащите българския ляв фланг гръцки части. За отстъпление не може да става и дума. Врачанци и Ломци се появяват на българския десен фланг и въпреки умората от продължителния марш се развръщат от походни колони в боен ред. Бригадният командир на бдинци оставя две дружиини като странично прикритие при Богородица и Богданци, не може да ползва и артилерията си поради пресечения терен, но въпреки това с основните части се втурва в атака на височината Хисар, за да спаси десния фланг на Дойранската позиция. В ранния следобед Врачанци и Ломци, само с картечен и пушечен огън си пробиват път до подножието на височината. Стреснати от това стремително българско настъпление, гърците намаляват натиска върху бригадата на Каварналиев.
Дойранските защитници се държат храбро и не отстъпват. Поддръжки няма, всички част са в бойния ред на бригадата. От удържането на позицията зависи съдбата на Четвърта армия. Полковник Каварналиев също е в бойния ред сред войниците си. Гръцката артилерия често кара българските батареи да замлъкнат, под жестокия огън редиците на българите се топят и обагрят с кръвта си красивата земя край Дойранското езеро. Битката е неравна, нашите войници се бият като лъвове, без оглед на тежките загуби. В ранния следобед гъстите пехотни вериги на противника напредват устремно към българските позиции. Време за колебание няма, полковник Каварналиев с пушка в ръка увлича своите войници в безумно смела контраатака „ на нож“.
Ето как описва боя българският писател Стилиян Чилингиров:
„Шепа уморени герои от трета балканска бригада отбиваше вече трети ден жестоките атаки на три гръцки дивизии, в помощ на които пристигаха още други две. Жажда, глад, горещина измъчваха храбрите балканци от трета дивизия. Евзоните знаеха нищожните сили на противника и атака следваше след атака. Но доблестните синове на България, предвождани от великана полковник Каварналиев, не отстъпваха. Те съзнаваха, че в техните ръце е съдбата на втора армия.
Подкрепленията не пристигат. Гръцките атаки се усилват, веригите се колебаят.
Боже, пази България!
И ето – на самата боева линия, застава полковник Каварналиев, достоен да води героите към слава – и сякаш, нова сила, нова смелост се влива в мищците на изтощените борци.
Положението е спасено.“
Неочакваната контраатака обърква гърците и атаката е отбита, но командирът на бригадата е ранен в крака. Въпреки раната си, той остава в окопите при своите войници. Притичалите санитари установяват, че полковник Каварналиев е ранен смъртноносно. Българските войници го отнасят зад линията на нашите позиции и продължават боя. Гърците настъпват и овладяват дойранската железопътна станция, но това е единственият им успех. Привечер, край брега на Дойранското езеро, угасва животът на славния герой полковник Каварналиев. Вечерта на същия ден 3/3 бригада след тежки загуби отстъпва Дойранската позиция.
Въпреки загубата на Дойранската позиция, войниците, подофицерите и офицерите от бригадата на Каварналиев проявяват чудеса от храброст и самоотверженост в защита на Отечеството и изпълняват с чест воинския си дълг. Тяхната саможертва е светъл пример за обич към България, за доблестно поведение на бойното поле и доказателство, че българинът е готов да умре за Отечеството си.
