На 20 октомври 1917 година в героична битка, на позицията на кота 1704 в Мокра планина край Охрид, смъртоносно e ранен и почива от раните си командирът на първа картечна рота на 19 пехотен Шуменски полк – капитан Христо Лазаров Бърдаров. Той е погребан на следващия ден в двора на църквата „Свети Георги“ в град Струга. Според някои източници датата на гибелта му е 19 октомври, а датата на погребението – 20 октомври. Посмъртно е произведен в чин „майор“ от българската войска.
Дни след смъртта му войниците му съчиняват песен, която се казва „Наш капитан Бърдаров“. Гробът му е заличен от сръбската власт в годините след Първата световна война. И макар да няма физически спомен за него, признателните граждани на Охрид и Струга и жителите на околните села и днес пеят песента за този смел юнак, а тихите вълни на Охридското езеро им пригласят, нашепвайки името му. Днес ще ви разкажем за краткия, продължил едва 27 години, живот на капитан Бърдаров и за геройската му смърт.
Христо Бърдаров е син на Лазар Иванов Бърдаров от град Разград. Според едни източници е роден на 17 март 1890 година, според други – на 19 декември 1891 година, като едно от осемте деца в семейството – има двама братя и пет сестри. Закърмен в здрав патриотичен дух, Христо Бърдаров се записва във Военното училище, което завършва през 1912 година. Портупей-юнкер Христо Бърдаров е зачислен в 19 пехотен Шуменски полк, с който участва във войните за национално Обединение. При обявяването на Балканската война баща му и двамата му братя Иван и Марин също са в армията, като най-малкият му брат – малолетният Марин избягва от вкъщи и се записва доброволец в Македоно-Одринското опълчение.
Жестоката съдба връща само бащата в родния дом в края на войните. Марин Бърдаров е пленен през 1913 и остава десет години в гръцки плен, завръщайки се чак през 1922 година, когато всички са го мислели за загинал. Христо и Иван остават завинаги по бойните полета на войните за национално Обединение.
Христо Бърдаров е храбрец – винаги е на първа линия и е раняван неколкократно през войните. В Балканската война е ранен при пробива при Караагач през октомври 1912 година. Кавалер е на ордена „За храброст“. През Първата световна война участва в щурма на Тутракан, като ротата му първа се изкачва на втория отбранителен пояс и на практика капитан Бърдаров приема първите румънски парламентьори, които предлагат капитулацията на румънските части в града. След края на Добруджанската кампания полкът е изпратен на Южния фронт. Освен герой, капитанът е и хубавец и изключително човечен. Издейства лекарска помощ от военните лекари за местното население в момент на нужда. Цялото население в района на Охрид и Струга му се възхищава, а младите момичета въздишат по него.
Позициите на Шуменци са на Мокра планина, която днес е в Албания. На 19 октомври противниковите части – френски и френски колониални полкове, започват атака, която е отблъсната. На следващия ден след неколкочасова артилерийска подготовка към един и половина часа след пладне французите успяват да преминат телените мрежи при кота 1704 и да нахлуят в окопите на 8 рота. 8 рота отстъпва и увлича след себе си още две роти – 5-та и 7-а. В два след пладне капитан Бърдаров повежда картечната рота в безумно смела контраатака, подпомогнати от 6-а и 9-а роти. Начело на войниците си, капитанът нахълтва в окопите на осма рота и закипява свиреп и безумно жесток ръкопашен бой. В ръкопашния бой е смъртоносно ранен и по-късно почива от раните си капитан Христо Лазаров Бърдаров. Завинаги спира да бие едно голямо, силно, благородно българско сърце. Българската артилерия открива преграден огън и французите не могат да се изтеглят назад. Избити са до последния човек от озверелите от смъртта на смелия си офицер Шуменци.
На следващия ден войниците отнасят тялото на капитан Бърдаров в Струга и го погребват в двора на църквата „Свети Георги“. Когато почват да зариват гроба, конят на капитана започва да рие с копито и да плаче със сълзи. Преклонението на местното население пред подвига на капитан Христо Бърдаров и обичта за него са толкова силни, че на гроба му се палят хиляди свещи. Няколко дена след кончината му, войниците съчиняват песен, която се пее и до днес.
Излишно е да казваме, че гробът на младия герой е поруган и заличен от сръбската власт, а песента за капитан Бърдаров е забранена. За пеенето на тази песен присъдата е била седем години затвор. Въпреки това българите в Стружко и Охридско са я пели вкъщи, на празници, по кръщенета и сватби, винаги тайно. Песента е пята със сълзи в очи, като страшна закана към сръбските потисници, един народ оплаква тайно своя герой. Можете и днес да я чуете, ако ходите до тези градове. Едва ли има друг случай в световната история, в която народът сто години да пее песен за офицер от една „окупаторска“ армия, за каквато е представяна българската армия от сръбския режим, независимо дали в монархическата му или в републиканскта му премяна. Капитан Бърдаров не е забравен в родния си град – през 2002 година разградчани поставят негов барелеф, чиито автор е Лиляна Георгиева. Не е забравен и в Охрид –израз на голямата обич на охридчани е паметната плоча, изработена със средства на македонски българи по инициатива на Любчо Куртелов от Охрид и поставена в родния град на капитан Бърдаров – Разград, през 2004 година. Думите на нея са разтърсващи:
„Ни Господ не ги слуша молитвите на робовите. Се кланяме пред твоята жъртва за обединена България. Благодарни охригяни“.
Днес повече от всякога имаме нужда да помним капитан Бърдаров и всички наши герои от войните за национално Обединение. Тяхната вяра и техният подвиг могат и трябва да бъдат наша морална опора и ориентир. Така споменът за тях ще е вечно жив и надеждата за по-добро бъдеще на България и българския народ ще намери път към сърцата на хората, ще ги озари и насърчи да вярват и да работят за доброто бъдеще на нашата България.
Завършваме разказа си за капитан Бърдаров с думите на песента за неговия подвиг:
Наш капитан Бърдаров
Наш Капитан Бърдаров
Ротен командир беше,
На първа картечна рота
деветнайстий пехотен полк.
Война се веч започна,
с Румъни, Русняци
ротата си той поведе
по равна Добруджа,
По равните полета,
към Тутракан и Дайдар,
Румъни той там срещна,
и боя започна.
Летят без брой шрапнели,
Фугаси и куршуми,
Негова глас тихо шуми:
Напред, момци, напред
С картечници стреляйте,
и бомби хвърляйте,
На румънските окопи,
и ями дълбоки.
Рота напред летеше,
пред рота вървеше,
към кървавата могила,
по цяла Добруджа.
С полка заминава
там на южния фронт,
край Охридското езеро,
на Мокра планина.
Ужасен бой се започна
с Французи и Сърби,
пред първа картечна рота,
деветнайстий пехотен полк.
Той беше горе на върха,
с пистолет в ръка,
на Французите стреляше,
трупове сваляше.
Нещастен ден за него,
двадесетий октомврий,
франциски куршум го прониза
Убит съм, момци, убит
Немога веч до стана,
при вази да дойда,
да дойде поручик Калчев
рота да му предам.
В Струга ме отведете,
Там ме погребете,
И надпис над мен турете
Кой мине да чете:
Че тук почива капитан
Христо Бърдаров,
от първа картечна рота,
деветнайстий пехотен полк.
Като дойдат мойте мили,
там да ме намерат,
с сълзи да ме облеят,
с мен да се гордеят.
Че юнак са син родили,
В боя убили,
за слава и свобода
жертва той стана.
