Мразовита януарска сутрин през 1980 година, на Централните софийски гробища неколцина мъже изпращат своя другар, приятел и познат в последния му път. Един от тях е поетът Калин Донков. В края на церемонията възрастен мъж се приближава към него и го пита:
– Знаете ли кого погребахме днес? Днес погребахме най-храбрия жив българин!
Това е капитан Георги Стоянов Георгиев, авторът на вечната поема на българската храброст – „Един от Първа дивизия“, бардът на Първа дивизия, легендата на своето поколение, Рицарят на Големия Дълг, както го нарича поетът Калин Донков. Днес няма да прочетете много за него. В интернет има само една негова снимка, а книгите му са почти забравени. Ще се опитаме да щриховаме образа му чрез неговия шедьовър и чрез спомените на Калин Донков.
Есента на 1916 година. На софийската гара събраното множество изпраща войниците от Желязната дивизия на Добруджанския и на Южния фронт. Майка и сестра се разделят със сина, мъж със съпруга и деца, другарите се разделят, в много случаи – за да не се видят никога повече. Раздялата е емоционална, мъжете отиват на война.
Един възрастен мъж, свалил шапка, сякаш благославя заминаващите:
– Живейте вие, бъдещи храбреци от Първа дивизия!
Влакът потегля, сред изпращаните цари оживление, един от тях е деветнадесетгодишният офицерски кандидат Георги Стоянов Георгиев, син на полковник Стоян Георгиев от София. На фронта той става не просто храбрец, а жива легенда сред своите съвременници. Част от неговата легенда е вечната поема за българската храброст – „Един от Първа дивизия“. Този разказ е за него.
КНИГАТА „ЕДИН ОТ ПЪРВА ДИВИЗИЯ“ НА ГЕОРГИ СТ. ГЕОРГИЕВ МОЖЕ ДА ОТКРИЕТЕ ТУК
Георги Стоянов Георгиев е роден през 1896 година в семейството на кадрови офицер с богата биография. Полковник Стоян Георгиев служи на България през целия си съзнателен живот, като участва в създаването и изграждането на българската войска. Командир е на бойна част по време на Сръбско-българската война през 1885 година, и се отличава в боевете. Служи на България дори през войните за национално Обединение, които го заварват на 53-годишна възраст.
Малкият Георги израства в среда, пропита с чист патриотизъм. Избухването на Първата световна война го заварва като гимназист, а след включването на България в нея студентът по право първи курс Георги Ст. Георгиев е мобилизиран и завършва краткия курс на Школата в Княжево. Изпратен е на фронта в Добруджа, където получава назначение в Първа пехотна Софийска дивизия, 41 пехотен полк под командването на подполковник Хараламби Тошков.
Съдбата на Георги Ст. Георгиев по време на Първата световна война е описана в неговата книга. Това е книга за храбростта, за хората, за дълга. Към нея нищо не може да бъде прибавено, от нея нищо не може да бъде отнето. Не може да бъде преразказана. Това е разказ за подвизите на Първа дивизия, това е разказ за героите от Първа дивизия, това е разказ за хората от Първа дивизия. Георги Ст. Георгиев е с тях в полетата на Добруджа и Влашко, в окопите на Битолското поле. Винаги буден, винаги храбър, винаги самоотвержен. Участва като доброволец в над двадесет патрулни нападения. Става носител на три ордена „За храброст“, два от които златни –първа степен. Той смята за свой дълг да опише войната и подвизите на своите бойни другари, да увековечи имената им, да утвърди каузата им. И пак там, с много болка, да разкаже за тях, каквито са били.
Разказва и за подвига на старши подофицер Сава Геров от Богданлия, останал докрай при своята картечница при Комана-Букурещ, разказва ни и за своя полкови командир полковник Хараламби Тошков, воювал с двадесетсантиметрова незараснала рана на крака, и за водаря Кольо от седма рота, заявил на полковия лекар:
– Туа глава че падне, ама седма рота вода че пие! – въпреки изричната забрана.
Име след име, човешка съдба след човешка съдба, бойците от Първа дивизия изникват под перото му живи, истински, неподправени. Със своите качества и недостатъци, с подвизите си, с шегите, песните и танците.
Капитан Георги Ст. Георгиев ни води из битките във Влашко и Добруджа, описва живо боевете, походите, студа и жегата, окопите и телените мрежи. Намира сили да разкаже за загиналите си бойни другари, да отдаде заслуженото на живите храбреци.
Ето как той описва някои от тях:
„Добруджа. На 13 септември при Великьой-Паракьой пада убит ротният командир подпоручик Давид Щернберг, от София. Щернберг е зъболекар. Но вместо да вади на хората зъбите, когато на България се вади душата, този син на евреи, внук на евреи, правнук на евреи — българинът подпоручик Давид Щернберг предпочете да умре, но да живее. И умря пред картечницата.
Добруджа. На 19 септември при Кокарджа пада тежко ранен, умира — пада убит подпоручик Владимир Мусаков от София. Мусаков е адвокат. Но вместо да пише присъди на войници, отлъчили се 24 часа и три минути, когато други в течение на три години бяха се отлъчили 24,000 часа, 136,800 минути, вместо да пише с мастило, когато може да пише с кръв, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът подпоручик Владимир Мусаков предпочете да умре, но да живее. И умря до картечницата.
Румъния. На 29 ноември при Узун-Букурещ пада убит пристигналият през септември в полка и ротата офицерски кандидат Илия Георгиев от София. Георгиев е студент по инженерство. Но вместо да праща всред самия курс на Школата, когато вече със седмици, месеци следва в пехотата и изучава картечницата, вместо да праща баща си и майка си да си съдерат подметките, но да издействуват да бъде преведен артилерист, вместо да се срами с постъпката си тоя славен род оръжие, този син на българи, внук на българи, правнук на българи — българинът офицерски кандидат Илия Георгиев предпочете да умре, но да живее. И умря на картечницата.“
Образите на българските войници, подофицери и войници ни показват един друг морал, едно друго чувство за общност, една друга нагласа и ценностна система. Много силен, много земен, много човечен и същевременно трагичен е този разказ.
Епилогът на книгата е разтърсващ:
„Pietas
Сто и петдесет хиляди се пожертвуваха. Сто и петдесет хиляди дадоха живота си.
Един живот — един куршум. Един куршум — два лева.
Два лева не са половин хляб. Два лева не са милостиня дори.
Животът е най-незначителният предмет за размяна. Най-евтиният продукт за покупка.
Тогава животът струваше няколко стотинки. Бе под тая цена. Остана без цена.
Животът бе най-малоценното.
Сто и петдесет хиляди се пожертвуваха. Сто и петдесет хиляди дадоха живота си. Значи не дадоха нищо? Дадоха всичко.
Богатство. А то радва и бедния. И който има, и който няма. Всеки трепери над това, което има. А то цена няма.
Радост. Радостта няма граници. Радостта няма цена.
Щастие. Щастието има граници. Щастието има цена. Кой ще начертае границите му? Кой ще определи цената му?
Те знаеха цената му. И все пак пожертвуваха всичко!
Но имаше нещо, което не знаеха.
В коя област на науката, изкуството, литературата, техниката — в коя област на напредъка някой от тях би могъл да блесне, да изгрее! Да свети за прослава на Родината! За спасение на Човечеството! За величие, на Света!
Те не знаеха тая цена. И все пак пожертвуваха всичко.
Пожертвуваха таланта, гения, с който моментът би могъл да ги осени.
Дадоха най-ценното, неоценимото. Дадоха живота си.“
Георги Стоянов Георгиев след войните за национално Обединение остава военноинвалид заради тежката си рана. Става популярен писател. Книгите му лекуват болката от погрома и припомнят за светлите завети на защитниците на Отечеството. Книгата „Един от Първа дивизия“ се появява на бял свят през 1935 година и бива издадена пет пъти за седем години. Капитан Георгиев изпълнява дълга си. Този дълг ще се превърне в негово житейско мото, в негова морална сила, в негов щит срещу неумолимостта на времето.
След 9 септември 1944 година той е забравен, книгите му не се печатат, изкарва прехраната си с дребни справки в няколко издания. Живее в мизерия, „непредаваема с думи“ както пише Калин Донков. В края на живота си той печата едно апокрифно издание – „Слово за Дълга“. То е израз на неговото верую, на неговата душа, на неговата същност. То е неговото послание към всички бъдещи поколения българи.
Ето как започва „Словото“:
„Прилагайки към други лица свои разбирания – пише авторът, – естествено е да ги приложа преди всичко към себе си. Принадлежа и на своята среда, на своето поколение. Към средата си имам задължение, към поколението си – дълг. Трябва да го изпълня.
Когато в 1753 година Бюфон бе приет във Френската академия, наруши създадения повече от век, от самото начало, ред. И вместо да държи реч в чест на този, на чието място бе избран, произнесе „Слово за стила“ с основна мисъл „Стилът е самият човек“.
И аз ще наруша създадения в случая ред. И вместо да изкажа пряка благодарност на тези, които ме почетоха с приветствията си, ще произнеса „Слово за дълга“ с основна мисъл „Дългът е самият човек“. Облекчавайки Бюфоновия израз, ще кажа направо –Дългът е човекът.“
Макар днес думите от „Слово за Дълга“ да са далечно ехо от една изминала епоха, вярваме, че поколенията българи могат да намерят в тях упование, да почерпят сили и да придобият увереност. Защото проблемите на настоящето могат и трябва да бъдат погледнати през една друга призма – тази на Дълга. Дългът към семейството, приятелите, обществото и България е нещо много важно. Той е основата за честито бъдеще, за благоденствие и щастие. Изпълнявайки Дълга, ние можем да се наречем достойни българи и потомци на славните чеда на нашия народ.
Позволяваме си да завършим настоящия материал с думите на Рицаря на Големия Дълг, с думите от неговото „Слово за Дълга“:
„Щастието е в самите нас. То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат. Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи.“
