Атанас Далчев публикува „Камък“ през 1928 година в сборника „Стихотворения”. Засегнати са проблемите за преходното и вечното, греховното и святото, духа и материята, човешката участ. В началото човешката съдба е сравнена с тази на дървото. То е символ на живота, който се ражда, разцъфтява, а после изтлява. В творбата камъкът е представен като вечен, неподвластен на разрушителните природни стихии и времето. В лириката на Далчев той е идеалното затворено пространство, защото не е жив, безгрешен е и е самодостатъчен. В последната строфа при вглеждането в студения, надменен в съвършенството си камък е изтръгната „алената искра” на прозрението. Всичко живо е подвластно разтлението и смъртта, „живото живее в грях”, защото именно такава е човешката участ. Чрез вглеждането във вечния, но мъртъв камък човекът е способен да приеме смирено несъвършенството и преходността си.
Камък
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!
Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.
Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.
Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?
Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и светò е само мъртвото,
живото живее в грях.
