Идеята да се построи град, който да бъде „първа столица на социализма” се заражда много скоро след промените от 1944 година. Причините са ясни – социалистическа България се нуждае от селище, което да се превърне в символ на новия строй и да свидетелства за неговите успехи. Димитровград трябва да се различава от израсналите по време на „буржоазната“ епоха градове и да символизира „волята за ново начало и необятни хоризонти“ пред Народна република България.
Освен идеологическите причини, не липсват и икономически такива. Развитието на селското стопанство – един от приоритетите на новата власт, е неразривно свързано с химическата промишленост. В годините след Втората световна война обаче този отрасъл се намира в много тежко състояние и единственият начин това да се промени е държавата да инвестира в изграждането на нови мощности. Партийните дейци виждат района около Хасково като идеален за изграждане на предвидените заводи главно заради наличието на вече разработени находища на въглища.
Конкретният избор пада върху три села – Раковски, Мариино и Черноконево, които освен всичко друго се намират в близост и до пресечната точка на жп линиите изток-запад и север-юг. На 3 април 1947 година, на заседение на общинската управа на село Раковски, се взема решението „да се замоли Министерския съвет да преименува общината ни от село на град, като в същия се включат село Мариино и поселището към заводи „Вукан“, с център гара „Раковски“.
Началото на грандиозния строеж е поставено на 22 юни 1947 година, когато пристигат първите младежи със задачата да изградят „града на мечтите”. Решението да бъде кръстен на Георги Димитров допълнително „окрилява” работниците, чиято бройка през следващите години ще достигне няколко десетки хиляди от близо 1000 населени места. За извършването на строителните работи е сформирана бригадата „Млада гвардия“, чиито девиз е „Ние изграждаме града, градът изгражда нас!“. Сред строителите на Димитровград е и поетът Пеньо Пенев, който дори посвещава част от творчеството си на града:
„Димитровград е
извор на сили
и младост,
между вчера и днеска –
здрав фронт;
широко пристанище на нашата радост,
граница будна
от сърца и бетон!
На дните ни той е
топложивият дъх!
и на мечтите ни –
величавият връх“
Основният акцент през първите години на строеж на града е максимално бързото изграждане на промишлените предприятия, които следва да бъдат разположени в Димитровград. За отрицателно време е построена топлоелектрическата централа Марица-3, а през 1951 година се появява и гордостта на младия град – азотноторовия гигант „Сталин”, който за времето си е най-големият завод в България. По предварителен план до 1961 година той трябва да достигне капацитет от 560 000 тона производство – нещо, което не само се случва, а дори се надгражда – през 1975 година заводът произвежда близо 925 000 тона и дава работа на над 4 000 души. Успоредно се строят и по-малки предприятия като азбесто-циментов завод и консервна фабрика, които успешно изграждат мечтания от обществото трудов облик на града.
Не всичко обаче е толкова розово през първите години на живот на Димитровград. Комбинацията от липсваща инфраструктура и хиляди работници превръщат строителството в истинско изпитание за мъжете. Много от тях живеят в тежки условия, тъй като изграждането на жилищната част върви успоредно с издигането на заводите и много от работниците са принудени да спят във фургони.
За забавянето на изграждането на инфраструктурата допринася и фактът, че първият градоустройствен план, дело на архитект Любен Тонев е отхвърлен. Причината е, че той предвижда създаването на самостоятелни еднофамилни къщи с дворове, което не се харесва на властите, тъй като този модел не е достатъчно „съветски“, а освен това не е разработен с планово задание. Новият план е изработен през 1951 година от архитект Петър Ташев и е предвижда изграждането на „компактен“ град – нещо типично за периода, стилово изцяло издържан в соцреализъм.
На града се гледа като на произведение на изкуството, като неотлъчно се следват директивите на V конгрес на БКП повеляващи в изкуствата да се създават „произведения правдиви и реалистични, исторически конкретни и партийно целенасочени, свързани с прогресивното класическо и нашето национално културно наследство от миналото, разбираеми за широките народни маси, с една дума – произведения социалистически по съдържание и национални по форма“.
В крайна сметка, въпреки че ниската ефективност на работа и лошите условия на труд са характерни за строителството на Димитровград, градът постепенно е издигнат. Както е и предвидено, той се превръща в един от най-големите промишлени центрове в България, а населението му през 1985 година достига 53 804 души. През следващите години по негов модел се строят и други индустриални градове като Мадан, Рудозем и Девня, но мащабите на започналия в края на 40-те години в Горнотракийската низина проект повече не са достигани.
Днес, подобно на много други индустриални центрове в миналото, Димитровград е много далеч от това, което са си представя строителите на „Града на мечтите“. Някогашните заводи и предприятия в по-голямата си част са затворили, а спомен за отминалото му индустриално величие са десетките призрачно-стърчащи се комини.
