„Днес може би малцина си дават точна сметка за онова, което изгубваме. Може би мнозина не знаят името на тоя извънредно даровит млад човек, отгледан в оскъдица от баща овчар. Но ще минат години и всички ще почувстваме цената на златото, което той носеше в душата си. И с щедростта на приказен цар разсипваше в своите декоративни видения”
Сирак Скитник, в. „Слово”, 1927 г., бр. 1388
Живял кратък живот, но наситен с богато творчество, Иван Милев оставя едни от най- емблематичните произведения в българското изкуство. Всяко негово произведение е едно откровение, видяно и преживяно в мислите и сънищата му. Житейските несполуки и войната, с които се сблъсква младият художник ще оставят траен отпечатък върху неговия характер и отношението му към околния свят.
Разказват, че Иван Милев се ражда в една порутена овчарска хижа край гр. Казанлък на 19 февруари 1897 г. Баща му, потомственият овчар Лалю Милев, притежава голямо стадо. Желанието на бащата е младият Иван да продължи семейната традиция, но мечтите на момчето са далеч по-големи от зелените ливади и дългите дни прекарани със стадата. Израснал под грижовната ръка на майка си Иван придобива усет към красотата. По-късно младият Милев ще разказва за талантливата ръка на своята майка, чиито бродерии и писани яйца удивлявали с красотата си.
През 1911 г. Милев постъпва в Казанлъшкото педагогическо училище. За това, че не е бил добър ученик свидетелства спомен на неговия класен ръководител Георги Стефанов, публикуван във в. „Казанлъшка искра”, 1927 г. По това време Милев вече се увлича по рисуването. Рисува предимно пейзажи от областта и природата в различните и състояния. Първите му акварелни опити, които са достигнали до нас датират от 1915 г. На следващата година Милев трябва да завърши гимназия, но един поправителен изпит му попречва. През есента на 1916 г. той е мобилизиран в София, но продължава да поддържа кореспонденция с приятелите си от Педагогическото училище и по този начин да остава силно свързан с родния край. За това съдим и от запазената му кореспонденция с неговия близък приятел Кузман Кузманов, няколко години по-малък от Милев и по това време все още ученик в гимназията.
Младият художник е призован в Пехотната казарма, но въпреки тежките войнишки делници Милев успява да посещава театрални спектакли и художествени изложби. През лятото на 1917 г. е изпратен на Северния фронт, за да търси подходящи сюжети за рисуване. През ноември 1917 г. при един от кратките си престои в родния Казанлък Милев урежда първата си изложба.
През 1918 г. се завръща в родния град, а в следващата – 1919 г. завършва и гимназиалното си образование. По повод завършването на випуска е организирана специална „Антична вечер“, в чиято подготовка младият Милев показва таланта си. През следващата година е назначен за учител в хасковското село Горски извор (Кору чешме). Тази година Милев живее с желанието да се премести в София и да се запише в Художествено-индустриалното училище преименувано през 1921 г. в Художествена академия. Той не се задоволява с професията на учител и животът в село. В писмо до своя приятел Кузман Кузманов споделя:
„Повече даскалък не мога кара, станах равен на някаква си селско-даскалска смет. Това не е живот. Това са еснафи. Казвам без изключение, селото учи човека да стане не човек, а дърво. Ако не беше четката ми и тоя чудашки харакетр, едва ли бих изтраял.”
През пролетта на 1920 г. Иван Милев организира своя изложба в хасковското училище, през лятото следва изложба в Габрово, а през есента се явява на изпити в Художествената академия в София, които полага успешно. Академичното рисуване не е по вкуса на младия художник. По това време интересите му са съсредоточени върху модерното изкуство и изобразяването на натурата не буди интерес у него. В едно пътуване до Гърция и Италия организирано от Академията Милев има възможност да види едни от най-добрите образци на античното, ренесансовото и бароковото изкуство. В свои писма до Анна Пашова, в която по това време е силно влюбен, младият художник споделя, колко безинтересно и далечно е за него това изкуство.
По-късно Илия Бешков пише в своите спомени, че на тази екскурзия у Милев се усеща скръб към родината. Най-известнта изложба, която организира младият художник е тази през 1920 г. в павилиона на Борисовата градина. От тази изложба е и известния плакат с автопортрет на Милев. В свой спомен за нея Николай Теодоров – Фол споделя във в. „Глобус”, 1927 г., че Милев все още не е сигурен в решението си да остане в столицата, не е сигурен дали има какво да даде на изкуството, дали не е просто един „селски даскал, който рисува от скука в свободното си време“.
Изложбата е посрщната с интерес и внимание от столичните интелектуални кръгове. Макар и все още нешколуван Иван Милев дава ясни заявки за едно добро развитие в декоративния жанр, свидетелства тогавашната критика. В следващите години Милев рисува много. От спомени на негови колеги разбираме, че дори когато са излизали да рисуват заедно сред природата, Милев не рисувал, а само наблюдавал. Когато се върнел в ателието си рисувал по спомен.
Малко известна част от творчеството на художника е работата му като сценограф. Още докато живее в Казанлък, той участва в подготвянето на театрални представления. Интересът му към театъра виждаме и в едно от писмата му до Кузман Кузманов, в което описва разочарованието си от постановка, която гледал в София. В писмото си Милев пише: „Не съм актьор, нито имам претенциите, но обичам изкуството наравно с живота.”
През 1923 г. се изявява като сценограф в „Театър-Студия” на Исак Даниел, където прави сценичното оформление за постановките „Възнесение на Ханеле’’ от Герхарт Хауптман и „Вечеря на гаврите’’ от Сем Бенели. През 1924 г. Иван Милев постъпва на работа в Народния театър, където заедно с художника Иван Пенков работят по проектирането на „Тоз, който получава плесници” на Леонид Андреев и „Принцеса Турандот” на Карло Гоци. През 1926 г. работи самостоятелно по сценографията и костюмите на „Сън в лятна нощ’’ от Уилям Шекспир, но работата му по спектакъла е прекъсната от ранната му смърт.
Милев така и не успява да види театралните си проекти реализирани на голямата сцена на Народния театър, тъй като по това време сградата на театъра е претърпяла пожар и ще отвори врати едва през 1928 г.
Освен, като театрален художник Иван Милев се проявява и като карикатурист и илюстратор. Прави проекти за корици на книги, илюстрира вестници и списания, публикува карикатури в сп. „Червен смях’’. Автор е на корици на списанията „Стяг” и „ЕК”. Публикува в списанията „Маскарад” и „Кула”. Рисува проекти за илюстрирането на детски книжки.
Интересен акцент в творчеството на Милев са и стенописите, които прави в Дом Стайнови, Казанлък и тези в Дома на художника в София на ул. Гурко. Тук със съжаление трябва да отбележим, че заради безхаберието на институции и частни собственици стенописното наследство на художника е оставено на забравата и унищожението. През 1927 г. във в. „Стрелец” е публикувана статия от Чавдар Мутафов посветена на стенописното творчество на Милев. Мутафов завършва статията така:
„Може би тези стенописи не са съвършени, може би така те ще останат само един скъп и трагичен спомен за възможностите, които носеше изкуството на този тъй рано починал художник. Ала в тях е завещана борбата за стил, за нови пътища, за тайната на онзи образ на родното, за който Иван Милев се бори до смъртното си легло.”
На 16 юни т.г. в Софийска Градска Художествена Галерия бе открита изложбата „Посоки’’ посветена на 120 годишнината от раждането на Милев и 90 години от смъртта му. В експозицията участват 127 произведения от много държавни и частни колекции. Изложбата очертава основните линии в творчеството на Милев. Показани са както някои от най-известните му картини, така и непоказвани и непубликувани произведения. Изложбата ще продължи до 6 август.
