„Внасянето“ на чуждестранни кадри в България след Освобождението е една необходимост, която трябва да задвижи обществения живот в нововъзстановената държава. Тази необходимост се превръща в истинска златна мина за достойни и всеотдайни хора, някои от  които надхвърлят значително поетите спрямо чуждата държава ангажименти, оставайки за дълго свързани с родината ни. Швейцарските спортни педагози, сред които се открояват Шарл Шампо и Луи Айер, пристигат в България през 1893 година и са един от примерите за това. Първият представя България на първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 година, а вторият губи живота си с българска униформа през Първата световна война.

Две години преди тях един друг чужденец пристига в България, за да я превърне в своя втора родина. Иван Мърквичка е поканен от източнорумелийското правителство, за да преподава рисуване в Пловдив. Тази краткотрайна авантюра на 25-годишния тогава младеж в крайна сметка продължава четиридесет години, носейки на България безброй позитиви и дарявайки я с един безценен неин син.

Името Иван, с което художникът е познат на всички поколения след него, всъщност е побългарена версия на чешкото Ян. Ян Вацлав Мърквичка е наричан Иван още с пристигането си в България през 1882 година, а след завръщането си в Чехия възприема българското си име и дори започва да се подписва с него. Можем само да гадаем какво точно събужда безмерната любов на чеха към родината ни, но знаем със сигурност какво спомага за фактическото му приобщаване в обществения живот и активното включване в културното изграждане на България – това е заобикалящата го среда. В навечерието на Съединението в Пловдив Мърквичка се среща с едни от най-видните български общественици и интелектуалци – Иван Вазов, П. Р. Славейков, П. Каравелов, К. Величков, с които обединява усилия в общи каузи.

Автопортрет от 1925 година.

Многобройни са новаторските инициативи на художника. Всички те се осъществяват само встрани от основната му дейност. Мърквичка преподава в Пловдивската мъжка гимназия, първото училище, гордо носещо имената на светите братя Кирил и Методий.  Той вече има опит като учител в чешката столица. За Пловдив и България е истинско богатство, че има честта да се учи от толкова образован младеж, дори ако си преставим, че с това се изчерпва целият негов принос. Мърквичка завършва мюнхенската художествена академия при известния немски художник проф. Ото Зайц, а преди това – академията на изобразителните изкуства в Прага. В България жанрово Мърквичка се ориентира основно към битовата селска живопис. Тя е донесла най-много популярност на създателя ѝ, но далеч не изчерпва неговото творчество – исторически картини, портрети, два автопортрета и множество пейзажи допълват жанровата палитра на неговото творчество.

Подобно на Иван-Вазовия пловдивски период, при Мърквичка той също е най-плодотворен. „Пловдивски пазар“ (1883), „Пазар в Пловдив“ (1888), „Циганска веселба“ (1887), „Птицепродавец“ (1887) са част от най-знаменитите проявления на неговия талант и първите платна, на които той нанася маслени бои. Обединява ги стремежът на автора към реалистичност и натуралност и характерната за него балансираност на нюансите без резки контрасти между тъмни и осветени места. В този период и по-точно между годините 1884-87 художникът работи и като сътрудник на списанията „Zlata Praha“ I „Kvetu“, на които изпраща скици на български селяни.

Все пак най-известната картина на чеха „Ръченица“ е сътворена в София, където Мърквичка се установява през 1989 година. Първият вариант на платното е нарисуван през 1894 година, а вторият – през 1906. В България Мърквичка се натъква на един неочакван проблем. Местните суеверия създават пречки на художника при търсенето на модели, масово хората отказват да позират. Дали затова или просто по стечение на обстоятелствата, в бистришката кръчма, изобразена на платното, ръченица играе един друг голям приятел на България и на Мърквичка – ирландският журналист Джеймс Баучер. Според други версии картината изобразява шопски селянин от село Вердикал край Банкя.

„Ръченица“ несъмнено е най-популярното произведение на големия чешки творец.

Съдбата или просто общите добри намерения събират Мърквичка и с други новатори и доброжелатели на страната. Заедно с Антон Митов чехът организира първата българска колективна изложба. През 1892 година той взима участие на първото земеделско-промишлено изложение, което и до днес се провежда под името Пловдивски панаир. Изготвя и рекламния плакат на изложението.

Най-големият пробив при изграждане на българската живописна школа е откриването на специализирано училище. През 1895 година в столицата отваря врати първото държавното рисувално училище, което ще се преструктурира в Национална художествена академия. Константин Величков, Антон Митов и Иван Мърквичка са основните инициатори на идеята, която зрее още преди Съединението.

Именно Иван Мърквичка е първият директор на училището, а през следващата година е поканен и друг чешки художник, който подобно на сънародника си свързва своята съдба с тази на България. Ярослав Вешин преподава в училището рисуване и живопис, а платната му изобразяват българската история така, че всеки българин потрепва и до днес при вида им. Вешин изживява остатъка от живота си в нашите земи.

Отново заедно с Митов са редактори на списание „Изкуство“ между 1895 и 1899 година – първото специализирано издание за изобразително изкуство в България. Малко известен факт е, че Иван Мърквичка освен майстор на четката, борави завидно добре и с думите. През 1930 година събира сонетите си и издава стихосбирката „Прашинки от неведомото“.

През 1894 излиза първият български роман „Под игото“. Първите илюстрации към него са дело на Мърквичка и Митов. Заедно с нумизмата Вацлав Добруски художникът изработва първия българския герб, използван в периода 1881 и 1927, макар и неофициално.

„Пловдивски пазар“

Благодарение на Мърквичка, който лобира за 14 млади български художници, те се включват в стенописването на катедралата. „Св. Александър Невски“ през 1912 година. Самият той също дава своя дан в отговорното начинание като изрисува „Изкушението на Христос на планината“ и „Христос между книжниците и фарисеите в храма“.

Чехът се връща в родината си едва през 1921 година, когато вече е дал всичко от себе си за просперитета на България. Дори и тогава той продължава ежегодно да се връща тук за кратко. Смъртта застига големия българолюбец в Прага на 16 май 1938.

По това време синът на художника – Иван Иванов Мърквичка, вече също не е между живите. Той не тръгва по пътя на баща си и става ботаник, но също като него не остава безразличен към държавата, в която е роден. Именно в името на България той губи живота си. След Балканската война, заради която Иван се връща в родната си страна, Мърквичка се установява в пловдивското село Садово. Там изучава маслодайните растения в Земеделската опитна станция. Желанието му да открие фабрика за растителни масла е осуетено от Общоевропейската война, която отнема неговия живот.

Ето по този начин необходимостта от „внос“ на чужденци създава поколения българи, които са готови да жертват или посветят живота си на нея. Без хора като баща и син Мърквичка, братята Прошек, Вешин бурният български прогрес на границата между двете хилядолетия би бил неосъществим. В наши дни те ни подтикват към признателност за всички безвъзмездни добрини от този толкова близък народ. По същия начин, както чехите изпитват изключително приятелските чувства към българите. Без да се лутаме в двете крайности на патриотарство и отричане на всичко българско, можем да констатираме, че в България има някаква магия, която и и до днес влюбва чужденците в нея. Магия, която не всеки може да почувства.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Иван Мърквичка – с любов към България
4.9 от общо 13 глас(а)
Иво Владимиров
Иво Владимиров е бакалавър по международни икономически отношения, част от екипа на сдружението от началото на 2014 година. В момента продължава образованието си във Виена. Иво представя "Българска история" с месечна рубрика в списание "8". Особен интерес за него представлява следосвобожденската история на България.

Отговор