Сведенията за живота на автора на „История славянобългарска” Паисий Хилендарски са откъслечни и непълни. За негово родно място претендират няколко селища, но днес се приема, че е роден в Банско през 1722 година. Известно е, че през 1745 година Паисий се установява в Света гора. В атонските манастири отчетливо проникват новите идеи на Просвещението, като сред монашеските братства се разпалва чувството за национално самоопределение. Наред с думите „православен“ и „християнин“ започват все по-често да се чуват и „елин“, „сърбин“, „влах“, а това води до засилен интерес към собственото минало и сравняването му с това на другите. Попаднал в такава обстановка, Паисий не остава встрани от духа на времето, но забелязва, че българите изостават в сравнение с останалите. По собствените му думи: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история.”
Като пътуващ монах, събиращ дарения за Хилендарския манастир той обикаля села и градове и отбелязва многобройни свидетелства за историята на българите. Такава намира и в богатите библиотеки на самите атонски манастири. През 1761 година хилендарското братство го изпраща в Сремски Карловци, по това време в Хабсбургската империя. В този център на православието Паисий се запознава с руското издание на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини. Последният е посветил своя труд на историята на южнославянските народи и от него Паисий научава много неизвестни факти за миналото на българите. Когато се завръща в Света гора, Паисий обобщава наученото в Сремски Карловци с вече събраната от него информация. Той познава житията на много български светци, царски грамоти, съчинения на патриарх Евтимий, както и „Стематографията” на Христофор Жефарович. Силно влияние върху възгледите на Паисий оказват руският превод на книгата на Цезар Бароний и спомената история на Мавро Орбини.
Поради възникнали дрязги в Хилендарското братство, Паисий се премества в Зографския манастир, където през 1762 година завършва своята „История славянобългарска”.
Той напълно съзнава сложността на предприетото книжовно начинание: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.” Зад тази непресторена изповед се крие желанието на хилендарския монах да доближи текста си до максимален брой читатели. Затова и той използва не архаичния език, на който все още се пише по онова време, а говоримия. Поради това и „История славянобългарска” поставя началото на новобългарската книжнина.
„История славянобългарска” не е голяма по обем, но не това е важното. Нито това, че Паисий е допуснал много фактологически грешки и че целенасочено е подбирал само славни факти от българското минало. По-значимото е, че книжката е преломен момент в нашата история. От завладяването на България от османците, в продължение на близо три века и половина в българската книжнина няма друго писмено наследство, изиграло толкова важна роля за духовната еманципация на българския народ.
На смазаните от ежедневна борба за оцеляване хора, Паисий показва нещо ново, нещо непознато: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”
Пред очите на читателите възкръсват велики ханове и царе. Страница след страница е показано героичното минало на древните българи. Богатствата и мощта на българската държава поразяват въображението на тогавашните българи. Споменът за славното минало няма как да не навежда на мисълта за нерадостното настояще, но вдъхва кураж и вяра за също толкова славно бъдеще.
При това Паисий е първият автор, който очертава българската етническа територия – Мизия, Тракия, Македония и Поморавието.
Никъде в своята творба хилендарският монах не призовава директно към бунт. Но по пътя на внушенията той събужда съзнанието за принадлежност към една общност със своя богата история и култура, със свое заслужено място сред народите на света. Емоционалният разказ не оставя читателите му равнодушни към съдбата на своя народ. Историята запалва искрата на българското самочувствие и пробужда патриотизма. Това предопределя и успеха на „История славянобългарска”. През XIX в. тя става много популярна в условията на набиращото скорост просветно движение и разгаряща се църковна борба с Цариградската патриаршия. Именно тогава паисиевите редове придобиват нова острота и значение на една осъзната национална програма. Многобройните преписи на „История славянобългарска”, разпространявани дори след Освобождението на България, са най-яркото доказателство за нейния магнетизъм. Днес са познати над 60 преписа, като преписвачите са ги допълвали, преправяли, илюстрирали или добавяли свои коментари. Въз основа на Паисиевата история през 1844 година Христаки Павлович отпечатва „Царственик или история болгарская”, останал за десетилетия основен учебник по история.
Почти нищо не е известно за това, как се развива животът на Паисий след 1762 година. Знае се само, че той се завръща в Хилендарския манастир и става негов проигумен. Дори годината на смъртта му дълго време е спорна. Смята се, че Паисий е починал през 1773 година в днешния Асеновград.
„История славянобългарска” е символичното преминаване на българите от епохата на Средновековието към Новото време. Така в тази малка по обем, но голяма по значение книжка, атонският монах за първи път формулира задачата, стояща пред българския народ – националното пробуждане.
